— Попитай жителите на Монтклеър. Или Патрик.
— Не е необходимо да питам никого, Джеси. Знам, че не е вярно!
В морскосините й очи блестеше страст. Джеси бе потиснал чувствата си. Но битката му беше по-ожесточена от нейната. „Мрази ме, Кейтлин. Ненавиждай ме. Никак не е трудно.“
— Когато бях на деветнайсет, нападнах приятелката на Патрик и се опитах да я изнасиля, за което прекарах в затвора следващите две години.
„Не, Джеси!“
— Ето, това е истината за мен. — Той трябваше да си тръгне тогава, когато сърцето му беше толкова сковано от лед, че едва биеше. Но демонът на изкушението го накара да попита. — Е, чувстваш ли се изнасилена?
— Не!
„Чувствам се обичана.“
— Е, добре. Тогава си съгласна, че сексът беше страхотен. Сбогом, Кейтлин.
Джеси тръгна към вратата.
Кейтлин изпита паника и отчаяние.
„Не си отивай, Джеси! Не ме оставяй! Моля те!“
Джеси се обърна.
— Кейтлин?
— Да?
— За Риса. Нямам думи да изразя благодарността си.
И после излезе.
Кейтлин трябваше да каже нещо, какъвто и да беше отговорът му и колкото и презрително да блестяха студените му очи.
Трябваше да му каже, че се чувства обичана. И още неща. Например какво се бе случило на зазоряване в операционната зала.
„Аз не спасих Риса, Джеси. Нито Патрик. Ти я спаси. Твоята кръв, воля и любов.“
Кейтлин се обади на Патрик. Отговори телефонният му секретар и тя остави съобщение.
„Обажда се Кейтлин, Патрик. Джеси заминава утре, затова, ако искаш да говориш с него, трябва да го направиш тази нощ. Джеси ми разказа всичко. За случката в езерото и за опита за изнасилване на приятелката ти, която, предполагам, е била Гейбриела. Джеси не може да се е опитал да те убие, Патрик! Не! Наистина ли мислиш, че го е направил? А що се отнася до инцидента с Гейбриела, в дома му има непубликуван ръкопис, озаглавен «Адът, лишен от ярост». Може би Джеси е отказал на Гейбриела. Не смяташ ли, че може да е било така? Аз мисля, че се е случило точно това, особено като видях държането й онзи ден в клиниката. Много съм развълнувана и всичко това може би не е моя работа, но… Вече е късно, нали? Е, казах каквото имах да ти кажа.“
Патрик не беше вкъщи, а в болницата, в интензивното отделение, и чакаше брат си. Даниъл и Стефани си бяха тръгнали.
Те бяха капнали от умора и същевременно радостно развълнувани. Риса се бе събудила усмихната след упойката, без да проявява признаци на страх или на болка.
Но скоро зелените й очи започнаха да търсят неспокойно и настойчиво. После тя си спомни думите на Джеси. Той беше с нея, макар че не го виждаше.
Патрик изпрати Даниъл и Стефани и зачака брат си.
Той знаеше, че Джеси ще дойде под прикритието на мрака, без да зачита правилата в болницата. Такъв си беше Джеси. Предизвикателен и непокорен бунтар, но в същото време, любящ закрилник.
Джеси дойде след час. Беше толкова съсредоточен в Риса, че не видя нищо друго. Патрик се оттегли в сенките и се вторачи в него.
— Обичам те, сладко картофче — прошепна Джеси на спящото момиченце, защото не искаше да я събуди, но въпреки това се надяваше, че думите му ще се преплетат със сънищата й.
И сигурно стана така, защото Риса се усмихна в съня си.
— Запомни този сън, малка моя. И не забравяй, че аз винаги съм с теб и те обичам.
Джеси докосна русите й къдрици, нежното лице и румените й страни и през мъглата, която внезапно премрежи очите му, отново видя усмивката й.
После си тръгна.
Така трябваше.
Той излезе в унес от стаята на Риса. На лицето му бе изписана тъга и изражение на неизмерима загуба. Патрик го последва, без да издава присъствието си. Той слезе осем етажа по стълбите — лесно постижение за човек, в чиито вени течеше тъмна, гъста и здрава кръв.
Кръвта на Джеси беше разредена и бледочервена. Но това не беше причината да се качи на асансьора. Вратите бяха отворени и му предлагаха единственото, което в момента имаше значение — обещанието за бързо бягство.
Фонтанът също беше подарък от Тимъти Аскуит. Денем слънцето позлатяваше водите, а нощем ги озаряваха разноцветни светлини и капките приличаха на скъпоценни камъни — смарагди, рубини и сапфири.
Патрик се приближи до фонтана, където брат му неочаквано бе спрял, и промълви:
— Здравей, Джеси.
— Предполагам, че си застанал на безопасно разстояние.
Патрик усети гнева му — жестоко напомняне за онзи отдавнашен ден и предупреждение, че там, където има вода, Патрик не трябва да се приближава до брат си.