— Ще ми разкажеш ли за онзи ден, Джеси?
— Ти ми разкажи, Патрик.
— Не мога. Не си спомням.
Патрик видя изненадата в очите на Джеси.
— Не си спомняш? Мислех…
— Получил съм амнезия, малко преди удара по главата. Дойдох в съзнание в болницата.
— Но знаеш какво се случи. Целият град е видял. И после, в килията на предварителния арест, аз ти го казах.
— Пак ми разкажи, Джеси. — Патрик се вторачи в лицето на брат си и сърцето му се изпълни с радост. Той беше готов да повярва на всяка дума, която Джеси произнесе. — Но този път ми кажи истината.
Джеси не отговори веднага.
— Беше нещастен случай, Патрик. Ти се изправи да поемеш кормилото, точно когато аз завих. Гледаше вълните, а не мен. Не разбра, че завивам. А аз не забелязах, че ставаш. Не те предупредих, че ще завивам. Ти също не ме предупреди, че ще се изправяш.
„Било е нещастен случай!“, зарадва се Патрик, но въпреки това, долови терзанията на Джеси.
— Не си бил виновен ти, Джеси, Аз съм нарушил основното правило в плаването. Станал съм, без да погледна мачтата.
Джеси сякаш не го чу. Той се бе пренесъл в миналото и отново преживяваше онези ужасни мигове.
— Опитах се да ти помогна, Патрик, но ти отстъпи назад. Ударът те бе зашеметил, но въпреки това ти се страхуваше от мен. Предполагам, че е било заради скарването ни предишната вечер. Сетне падна в езерото и аз скочих след теб. Сборичкахме се. Ти се биеше с мен. Схватката спря, когато крайниците ти започнаха да се тресат конвулсивно. Сега знам, че е било клиничен спазъм. Беше изпаднал в посттравматичен шок, задъхваше се и се задушаваше, когато пристигнаха спасителните лодки. Изгонването ми в „Брукфийлд“ изглеждаше справедливо наказание за безразсъдността ми, която за малко не отне живота ти. Разбрах това, едва когато Гейбриела ми каза какво мислят всички, включително и ти.
— Но аз не вярвах, че си искал да ме убиеш, Джеси, докато не го чух от теб.
Джеси сякаш отново не го чу. Вероятно щеше да изслуша Патрик, едва когато се изповядаше докрай.
— Аз направих синините на ръцете й. Сграбчих я и я стиснах силно, за да ми обясни защо ме нарече убиец. После я пуснах, блъснах я и повече не съм я докосвал.
— Макар че тя те е желаела.
— Бяхме заедно преди две лета.
В гласа на Джеси отново прозвуча извинение.
Сега беше ред на Патрик да се ядоса.
— Защо, Джеси? Защо?
— Какво? — попита Джеси, стреснат от внезапния гняв на брат си.
— Защо ме излъга? Защо призна престъпления, които не си извършил?
Джеси сви рамене.
— Бях обиден и гневен. Чувствах се предаден. Предполагам, че исках да обидя и теб и да ти причиня болка. Бях егоист. Сприхав и глупав.
— Мисля, че е имало друга причина. Толкова дълбока, че не си знаел за съществуването й. Смятам, че си се опитвал да ме закриляш и предпазваш, както винаги си правил.
— Да те закрилям и предпазвам?
— Да. Отказал си се от себе си, И как не! Бил си изоставен от брат си, от родителите си, от всички. Но може би си чувствал, че аз не съм те изоставил напълно и бих продължил да те защитавам. Вероятно си решил, че тази лоялност не е в мой интерес. Ти си бил загубена кауза. И за да ме отблъснеш, за мое добро, си решил да ме накараш да те мразя. Но това не стана, Джеси. Аз намразих себе си. Презирах се, защото съм те разочаровал и съм те накарал да искаш да умра. Ненавиждах не теб, а себе си… и не съм преставал да те обичам.
— Как си могъл да обичаш брат, който е признал, че се е опитал да те убие?
„Виждаш ли, Джеси? Имам право. Опитвал си се да ме предпазиш и закриляш, като ме накараш да те мразя. Но не успя.“
Патрик се усмихна нежно и същевременно иронично.
— А ти, Джеси? Как си могъл да обичаш брат, който е приел изповедта ти за вина, без да възрази? Брат, който те е предал по най-подъл начин? Но ти продължи да ме обичаш, нали?
— Да. — Шепотът на Джеси беше дрезгав и изпълнен с надежда. — Да.
Патрик изпита желание да се приближи до него.
Но още беше рано. И двамата се нуждаеха от време.
— Спомняш ли си онзи ден? — попита Патрик. — Преди нещастния случай?
Джеси се намръщи и колебливо поклати глава.
— Беше идеален ден, Джеси. Вятърът беше освежителен и топъл, а небето и езерото — ослепително сини. Но най-ясно си спомням колко щастлив се чувствах.
— Щастлив — повтори Джеси.
— И в безопасност.
— И в безопасност.
Двамата братя стояха на няколко крачки един от друг.
Но сърцата им вече бяха слети в едно.
Оцветените в различни светлини капките във фонтана радостно подскачаха. Мислите на Патрик и Джеси бяха щастливи. Те се чувстваха в безопасност и се обичаха.