— Наистина ли?
— Смятаме да се преместим в Лос Анджелис. Всичко, което ни свързва с Лондон, е навикът и миналото. И фактът, че централата на „Глобал Нюз“ е там. Решихме, че дори на нашата възраст, навиците може да бъдат нарушени и щом Тимъти и аз можем да се преместим, същото може да стори и „Глобал Нюз“. Няма смисъл да стоим в Лондон, когато Робърт, Фей и внуците ни са в Лос Анджелис.
— Нямате ли други ангажименти в Лондон?
— Не. Цялото ни семейство е тук — усмихна се Лилит, отпи от чая си и грациозно сложи чашата в чинийката. — А ти, Кейтлин? Имаш ли семейство тук?
— Не…
— О, Кейтлин, мила моя, много съжалявам.
— Всичко е наред, Лилит. Имах чудесна майка и прекарахме заедно шестнайсет прекрасни години. Детството ми беше много щастливо.
— Радвам се — каза Лилит, после се намръщи.
— Сигурно се питаш за баща ми — усмихна се Кейтлин.
— Да, признавам.
Кейтлин изведнъж изпита желание да говори за него, за тях и за любовта им. Тя докосна перлите на врата си.
— Той и майка ми се запознали на борда на „Кралица Елизабет“ по време на презокеанско пътуване от Саутхамптън до Ню Йорк. Баща ми бил женен, но… се влюбили. И двамата знаели, че любовта им няма бъдеще, а са важни само дните и нощите на кораба, където съм зачената.
— Струва ми се, че не изпитваш огорчение.
— Не. Баща ми не знае, че съществувам, затова не се чувствам нито отхвърлена, нито изоставена. Пък и той е дарил на майка ми прекрасни мигове на щастие и любов. Може би всъщност не я е обичал. Но тя мислеше, че я е обичал. Умря с тази мисъл. И затова ще бъда вечно благодарна на загадъчния Майкъл.
— Казвал се е Майкъл?
— Да. Поне аз така предполагам. Мама не ми каза името му, но второто ми име е Микаела. И след като той е бил единственият мъж в живота й, наричам го Майкъл на Маги.
— Маги.
— Тя се казваше Маргарет. Но баща ми я е наричал Маги. Ако пренебрегнем изневярата, връзката им е била много романтична — усмихна се Кейтлин.
— Да.
— Мама казваше, че е бил много добър човек. Прекрасен. И той като нея знаел, че любовта им е греховна и изпитвал силно чувство за вина. Тя мислеше, че Майкъл ще се върне при съпругата си и ще й бъде верен до края на живота си.
— Може би е така. Вероятно Майкъл на Маги е нарушил брачната клетва само веднъж — за да те създаде. Това поне е била хубавата последица от изневярата му. — Лилит се усмихна, като видя неприкритата изненада на Кейтлин. — Знаеш колко много означаваш за нас, Кейтлин… И тъй като нямаш семейство, винаги си добре дошла при нас.
— О, Лилит — прошепна Кейтлин. — Благодаря.
33.
Пасифик Палисейдс
Четвъртък 9 май
— Аз съм, Аманда, Патрик.
Ръката й стисна телефонната слушалка.
— Здравей.
— Какво правиш?
— Смоуки и аз сме навън и играем на тревата — засмя се тя.
— Може ли да се присъединя към вас? Знам, че си на повикване, но искам да ти покажа нещо.
Патрик говореше безгрижно, сякаш се виждаха всеки ден. Но всъщност не се бяха срещали от нощта в Приемната, когато Аманда му се изповяда. Той много добре чу всяка нейна дума и въпреки това, продължаваше да я желае.
В онази нощ се зароди голямата илюзия в сърцето на Аманда. Двамата бяха разговаряли в понеделник през нощта. Във вторник Патрик й се бе обадил от кардиологичното отделение, докато чакаше Джеси, а предишната вечер бе споделил с нея за сдобряването с брат си.
С всеки телефонен разговор й ставаше по-лесно да говори. Гласът на Патрик сякаш я милваше. И илюзията се засилваше.
Но желанието му да я види предизвика познати тръпки на страх.
— Аманда? Може ли да дойда?
— Да, разбира се.
„Да, Патрик, защото е крайно време да сложа край на фантазиите си, че съм нормална и мога да обичам.“
Аманда беше облечена в сини джинси и памучна фланелка. Червеникаворусите й коси бяха сплетени на плитка. Нямаше грим. Беше боса. И не си беше сложила пръстена.
Докато чакаше Патрик, тя изпита безумно желание да се втурне в къщата и да облече широката тъмночервена рокля на яркосини незабравки. Но Аманда устоя и продължи да гледа лудориите на котенцето.
Тя щеше да чуе бръмченето на колата на Патрик и едва когато вратата се отвореше, щеше да стане да го поздрави.
Но Аманда не чу кога вратата на колата му се затвори. Вероятно ударите на сърцето й бяха заглушили звука.
Неочаквано на зелената трева се появи още едно котенце — по-малко от Смоуки, яркооранжево и невероятно смело.
Смоуки не забеляза присъствието му, но безстрашната гостенка го съзря и крадешком и грациозно тръгна към него.