— Едва по-късно сте разбрали за истинската цел на желанието й да се срещне с мен на чай, нали?
— Да. Едва когато Лилит се върна от „Просперо“, научих, че през цялото време е знаела за Маги. Лилит сама бе решила да разговаря с теб, защото обича и двама ни, Кейтлин.
„И аз я обичам. — помисли тя. — Обичам тази благородна и красива жена, която предложи да ме сложи да си легна и да ме завие, настоя да си поръчаме кифлички и ме покани да стана част от семейството й.“
— Казахте ли на Лилит, че Маги е…
„Мъртва.“
Кейтлин не довърши въпроса, защото Маги живееше в сърцето й. И в сърцето на Тимъти.
— Веднага след като те видях, научих всичко, което можах… и за двете ви.
Тя долови силните чувства, които той се опитваше да овладее.
— Можеш ли да ми простиш? — попита Тимъти.
— Да ви простя?
— Защото не бях с теб и не се грижих за двете ви. И не бях с вас, за да те обичам, когато…
„Тя почина.“
Тимъти също не можа да произнесе тази дума. Но Кейтлин изпита желание да каже на баща си други неща.
— Маги беше с нас през всичките тези години. Дори преди тя да ми каже за вас, вие живеехте в сърцето ми.
— А сега, може ли да бъда до теб, Кейтлин? — Гласът му потрепери от любов и надежда.
„О, да“, помисли тя, но се поколеба, преди да отговори, защото не знаеше как да се обърне към него. Най-после Кейтлин разбра защо никога не го бе наричала Тимъти, За нея той не беше „Тимъти“. Тогава може би „татко“? Така, както го наричаше Робърт? Да.
— Кейтлин? — тихо повтори той, уплашен от мълчанието й. — Кейтлин? Кейти?
Изведнъж светът се промени и стана по-светъл. Въздухът сякаш заблестя с вълшебно сияние. В тази сребриста нощ, когато духовете на вечните влюбени отново танцуваха като пъстроцветни дъги в искрящия въздух, Кейтлин разбра, че може да нарича само по един начин този човек, който я обича толкова много.
— Да, татко.
35.
Спешно отделение Болница „Мемориъл“, Уестуд
Четвъртък 6 юни
— Масово бедствие — с достойно за възхищение спокойствие съобщи Дарла, операторът на пейджърите.
Масово бедствие можеше да варира от травма, предизвикана от срутване на сграда или катастрофа на няколко превозни средства до хранително отравяне в училище или служители, обзети от необяснима паника. Ето защо, съобщението се изпращаше до пейджърите на специалистите във всички области на медицината. Щом се установеше причината за бедствието, при пациентите оставаха само съответните екипи.
Аманда и Патрик се появиха от срещуположни посоки и се срещнаха пред спешното отделение.
— Патрик.
— Здравей, Аманда.
Двамата не се бяха виждали почти от месец. Всеки живееше с болката си. Но непрекъснато мислеха един за друг. И си представяха думите, които някой ден щяха да си кажат. Във въображаемите им сценарии нямаше минало, а само вълшебно и приказно настояще и бъдеще.
Когато се срещнаха, и двамата бяха потънали в тези мисли. Дали това беше случайната среща, за която мечтаеха? И краят на празнотата, която чувстваха?
„Не.“ Това прозрение осени и двамата, когато осъзнаха реалността.
— Знаеш ли какво е станало? — попита Аманда.
— Да. — Изражението на Патрик беше сериозно и я предупреждаваше за трагичната вест, която щеше да й съобщи. — По време на събрание в близката гимназия един от учениците е открил огън с полуавтоматично оръжие.
— О, не! Пак ли?
— Да. И положението е много лошо. Има доста убити и много ранени в тежко състояние. Вече викаме колегите от домовете им.
— Ако се нуждаеш от мен, Патрик…
Доктор Прентис и доктор Фолкнър се съсредоточиха върху възникналата ситуация, но в думите им прозвуча невероятния копнеж, който ги терзаеше. Аманда видя болката в сините очи на Патрик.
„Да, нуждая се от теб, Аманда,“
— Аз… — „Не мога, Патрик.“ — С удоволствие ще ти помогна.
— Благодаря. Но ти имаш достатъчно работа със семействата и приятелите на жертвите.
Тя се казваше Еви и беше само на тринайсет години. Бе отхвърлила ухажването на едно шестнайсетгодишно момче. И днес това момче бе станало нейният убиец. Еви беше една от онези, които бяха избрани да умрат.
Еви беше почти мъртва, когато я докараха в спешното отделение. Дългите й кестеняви коси бяха сплъстени от кръв, кожата й беше бяла и прозрачна като лед, а светлосините очи не виждаха. Единствената причина да диша беше, че й подаваха кислород и правеха масаж на сърцето й.