— Докторе? — попита санитарят.
— Закарайте я право в операционната — отговори Патрик Фолкнър.
— Той ли ти каза да ме повикаш, Триш?
— Не, Кейтлин. Но става дума за огнестрелна рана в сърцето.
— Патрик може да оперира и сърца, Триш.
— Да, знам. — Триш се намръщи. — Мисля, че трябва да отидеш. Патрик не те е повикал, защото е предполагал, че си с друг пациент. Но нещата са под контрол, нали?
— Да, така е — призна Кейтлин.
Лекарите се бяха погрижили за всеки млад пациент. Петима, сред които Еви, бяха закарани в спешната хирургия. Бяха приети още шестима, чието състояние трябваше да се стабилизира.
Кейтлин нямаше ангажименти към пациентите. Онези с рани в коремната област, бяха предадени на специалистите по обща хирургия, а другите, които имаха травми в гърдите, но не и в сърцето, бяха поверени на способните ръце на екипа по гръдна хирургия. За единствения пациент с рани в главата — младия убиец, се грижеше завеждащият неврохирургията. Момчето едва ли щеше да оцелее.
Кейтлин откликна на спешната ситуация и помогна, където беше необходимо. И после Триш й каза, че една от ученичките има наранявания в сърдечната област. Патрик вече се грижеше за нея.
Но Кейтлин не се тревожеше за пациентката, а за Патрик. Тя не го беше виждала през последния месец. Не бе разговаряла и с Аманда. Кейтлин отбягваше и двамата.
Тримата взаимно се отбягваха.
Кейтлин знаеше, че Патрик е добре. Излекуван. Но тя се чувстваше неудобно да говори с брата на мъжа, когото обичаше, защото Патрик знаеше за несподелената й любов. През изминалия месец той несъмнено бе разговарял с Джеси, който явно не бе попитал за нея, Кейтлин и Патрик се разминаваха по коридорите и в операционните и се усмихваха. Но усмивката на Патрик беше тъжна.
А Аманда сякаш бе изчезнала. Кейтлин я видя едва в този трагичен ден, но от разстояние, докато приятелката й се грижеше за семействата на мъртвите и умиращите.
Кейтлин и Аманда не си казваха лъжи.
„Но се отбягваме — помисли Кейтлин, — когато има истини, които са твърде болезнени, за да бъдат споделени. И с тримата ни става нещо болезнено.“
Тя тъгуваше за Джеси. Имаше и една друга болка, дълбока рана, която можеше да бъде излекувана. Кейтлин се бе заклела да го стори. През почивните дни. И после щеше да забрави за тъгата си и да се съсредоточи върху двамата си приятели.
Но ако някой от тях се нуждаеше от нея сега…
Тя се усмихна на Триш.
— Може да отида в операционната да видя какво става.
— Добре, Кейтлин.
Тринадесетгодишното момиче бе починало. Пораженията бяха толкова тежки, че и най-талантливите хирурзи на света нямаше да могат да я спасят.
Очите на Еви още бяха отворени, когато Кейтлин пристигна. Младото сърце беше разкъсано от куршумите и дори отчаяните усилия на Патрик не можаха да го възстановят.
Кейтлин се вторачи в нея и се замисли за този безсмислен край на надеждата. Сетне погледна Патрик и осъзна, че той още не бе забелязал присъствието й. И Патрик отчаяно се бе вторачил в разкъсаното сърце. Той внимателно затвори и заши младите, безжизнени гърди на момичето, сякаш се боеше да не й причини болка, макар да беше мъртва.
И когато нямаше какво повече да направи за Еви, Патрик Фолкнър излезе от операционната. Без да пророни дума.
Кейтлин го проследи с поглед.
Един от младите специалисти се приближи до Патрик, който внимателно се заслуша в думите му, съсредоточавайки се върху следващия пациент, нуждаещ се от грижите му. Нямаше време да тъгува и да размишлява. Патрик бе необходим на друго място.
— Мога ли да ви помогна с нещо, доктор Прентис?
Аманда се обърна по посока на учтивия глас и видя медицинската сестра, която асистираше на Патрик.
— Всъщност, търсех доктор Фолкнър, Лоръл. Но не бих искала да го безпокоя, ако е с пациент.
— Не е. За щастие, състоянието на жертвите от стрелбата е относително стабилно.
Минаваше полунощ. Бе настъпил краят на един ден, който беше изпитание за много хора, обзети от надежда и отчаяние. Еви и убиецът й бяха починали, но Патрик бе спасил живота на Сюзан. Всички смятаха, че той е извършил чудо с русокосата сестра на Еви.
Патрик й липсваше. Аманда не го беше виждала отдавна. Докато той разговаряше със семейството на Еви, тя предлагаше утеха на родителите на шестнайсетгодишното момче, което бе причинило толкова много нещастие.
— Доктор Фолкнър отиде ли си вкъщи, Лоръл?
— Не. Макар че трябваше да го направи. В момента той е на покрива, на площадката за хеликоптери. Преди половин час преместихме пациент. Всички други лекари слязоха веднага, но доктор Фолкнър остана и още е там. Лично аз не бих стояла там нито секунда повече от необходимото, а не ме е страх от височини.