Преди няколко години Аманда се бе качвала на покрива, за да приеме пациент с еклампсия. Тя се бе съсредоточила върху болния, но болезнено съзнаваше къде се намира. По края нямаше перила, а само нисък зид.
Покривът я примамваше и предизвикваше. Аманда се бе зарекла, че някой ден ще отиде там, ще позволи на паниката да я завладее и после ще я преодолее.
— Как да стигна дотам? Забравила съм…
— Има асансьор, но ключът сигурно е в доктор Фолкнър. Качете се по стълбите. Само три етажа. Има вътрешна врата, която се отваря с код. Да ви го кажа ли?
— Да.
— Добре. Едно-едно-четири-седем. Защо не го запишете?
— Не е необходимо. Ще го запомня.
„Много ме бива с числата. Страховете ми ме направиха специалист в тази област.“
Тежката врата се затвори автоматично зад нея. Отпред имаше тунел със стълби.
Покривът се намираше на петнайсетия етаж над земята. Но Аманда може би никога нямаше да стигне дотам. Тя можеше да забрави кода и да остане затворена в тъмния тунел. А можеше да избухне и пожар.
Защо предприе това опасно изкачване? Дали най-после не се бе предала на страховете си и бе решила да направи онази фатална стъпка към бездната?
Но Аманда трябваше да види Патрик. Тази мисъл не я напусна през целия този трагичен ден, когато бяха разбити много мечти. Повечето от жертвите на стрелбата бяха тринайсет годишни — възрастта, на която беше Аманда, когато животът й необратимо се бе изплъзнал от контрол.
Тя трябваше да види Патрик. Това изненадващо желание беше радостен лъч в морето от тъга. Мисълта ставаше все по-настойчива и постепенно я успокои. Паниката й изчезна.
Аманда тръгна нагоре към главозамайващите височини и мрака. Стълбището можеше да е изпълнено с гъст пушек и пламъци или с чудовища, но това нямаше значение. Тя щеше да продължи да върви нагоре, тласкана от чувство, което не бе изпитвала дотогава.
Аманда стигна до вътрешната врата и набра кода.
И после се озова на покрива. Нощта не беше тъмна, както си бе представяла. На безлунното небе блещукаха хиляди звезди, а долу се виждаха светлините на града.
Патрик стоеше досами ръба. Аманда знаеше, че не трябва да го стряска. Той нямаше да чуе стъпките й и когато се приближеше до него, тя щеше да прошепне.
Но Патрик се обърна към нея, преди да е издала звук. Тя видя измъченото му лице.
— Аманда — прошепна той, — какво правиш тук?
Застанал досами края на покрива, Патрик се бе опитвал да почувства страха й от височини и непреодолимото желание да скочи и се разтревожи, че сега тя е там.
Но на красивото й лице не бе изписан страх.
— Аманда?
— Дойдох да те видя.
— Защо?
Въпросът беше малко груб и нервен, защото бе предизвикан от спомена за един друг път, когато доктор Аманда Прентис бе отишла при него. Тогава Патрик беше умиращ пациент и се нуждаеше от съвет на психиатър. Той беше отчаян и тази вечер. Заради смъртта на младите хора. Дали Аманда бе чула за трескавия му опит да спаси Еви? Вероятно Кейтлин й бе казала да отиде да го утеши.
— Защо, Аманда?
„Трябва да видя Патрик.“ През целия ден тези думи бяха отеквали в съзнанието й.
Но защо?
Тя не бе могла да отговори на този въпрос и после някакво неопределено чувство я накара да се качи на покрива с очакването да види Патрик. И сега, когато застана пред него, Аманда най-после разбра отговора.
— Защото се нуждая от теб, Патрик. Защото те обичам.
— О, Аманда.
— Аз…
„Трябва да те докосна.“
Мисълта беше толкова шокираща и същевременно прекрасна, че Аманда не можа да я изрече на глас. Но думите бяха излишни. Изящните й ръце без колебание се протегнаха да докоснат лицето на любимия й.
И в следващия миг тя го докосна. Пръстите й нежно погалиха хладното му, брадясало лице. Сините му очи блеснаха от учудване и безпокойство.
Тя го бе предупредила, че за Шери докосването е невъзможно.
Той отпусна ръце до тялото си и сви юмруци.
— Докосни ме, Патрик.
— Аманда…
— Моля те!
Тънките му пръсти се разтрепериха.
И сетне той я докосна толкова нежно, сякаш тя беше най-крехкото създание на света.
„Наистина ли съм толкова крехка? — запита се Аманда. — Дали тази нежна милувка ще събуди спомените за ужаса и светещите числа?“
Тя видя тези въпроси и безпокойството в сините очи на любимия си и за миг двамата затаиха дъх и зачакаха.
Но Аманда не започна да брои. Числата не се появиха. Съзнанието й беше изпълнено единствено с образа на Патрик. Стори й се, че лети над коварната бездна и се приближава към него.