Мъжът кимна. Навлажни пресъхналите си устни и заговори високо и все по-ясно:
— Винаги съм вярвал, че човек има и втори шанс. Моите ръце бяха вързани, но си знаех, че момчето е достатъчно умно и ще се справи с адмирала. Бях сигурен, че няма да ви стори зло, мис Луси…
Луси стисна силно ръката му.
— Той не ми причини зло, Смити. Даже и да е искал, не е в състояние да направи такова нещо. — Тя го уверяваше пламенно, макар да знаеше, че напрежението беше белязало лицето й и беше издълбало дълбоки сенки под очите й, затова прибави: — Или поне не със зла умисъл. Той е добър човек. Инстинктът ти не те е излъгал. Той е човек на честта. Обаче адмиралът възнамерява да свидетелства срещу него. Иска да го осъдят не само заради последните му провинения, но и заради пиратство. Ако не намерим разрешителното от краля, със сигурност ще го обесят.
Главата на Смити увисна безсилно.
— Няма го — прошепна едва чуто той. — Трябваше да го унищожа.
Луси загуби кураж. Седна на петите си и очите й се замъглиха от сълзи.
Мършавото тяло на Смити се разтърси от пристъп на кашлица. Ала когато ужасяващата кашлица премина в тихо кискане, тревогата на Луси се превърна в пълно слисване.
— Той си мисли, че аз съм имал глупостта да унищожа писмото. Винаги ме е подценявал, наглият му негодник. Та нали това щеше да бъде единственото ми оръжие, ако отново беше заплашил да ви изхвърли на улицата.
Смити се съживяваше с всяка минута. Той изправи отново глава и я повика с пръст. Луси поднесе ухото си към устата му и заслуша внимателно. След малко кимна с видима радост.
Тя се изправи и погали бузата му с нежна обич. Много й се искаше да му направи също така ценен подарък, но това беше невъзможно. Все пак се реши и извади от джоба на наметката си стария дневник на Ан-Мари Сноу.
Погледна го право в лицето, събра целия си кураж и зададе най-трудния въпрос:
— Ти ли си моят баща, Смити?
По лицето му се изписа такова съжаление, че Луси разбра отговора още преди да бе казал и една дума.
— Небето ми е свидетел, че това беше най-силното ми желание, мис Луси. Аз бях доверено лице на майка ви, но не съм й бил любовник.
Разочарованието запари в гърлото й като киселина.
— Значи е вярно. Тя изобщо не е знаела кой е баща ми.
— Това не я интересуваше. — Като видя горчивината в погледа на Луси, Смити преглътна с мъка и събра цялата сила, останала в измъченото му тяло. — Тя се интересуваше единствено от вас, мис Луси. Адмиралът престана да посещава стаята й много скоро след сватбата, но тя беше решена да си има дете. Знаеше, че Сноу никога няма да се разведе с нея. Знаеше, че той ще се грижи за нея и детето й до края на дните си. Защото го е страх от скандал. Аз й казах, че идеята й е безумна, но не можах да я разубедя.
„Сигурно е имала нужда от човешко същество, за което да се грижи“ — беше казал Жерар и Луси разбра, че е бил прав. Толкова чувствителен, толкова умен беше нейният Жерар — и толкова й липсваше!
Смити протегна ръка, помилва бузата й и я погледна с безкрайна нежност.
— Не я съдете много строго, мис Луси. Тя ви обичаше повече от всичко на света. Рискува всичко за вас, дори живота си. Никога няма да забравя радостта в погледа й, когато сложих в ръцете й малкото й момиченце.
Трогната от саможертвата му, Луси сведе глава. Смити й беше направил подарък, по-ценен от всичко, което й беше дал досега — тя вече знаеше, че майка й я е обичала, и това съзнание беше толкова прекрасно и мощно, че преодоляваше бариерите на времето и смъртта.
Тя се наведе и го прегърна нежно. Той отговори на прегръдката й и ръцете му като че добиваха нова сила с всяка пошепната дума.
— Нямате представа как съм копнял да ви прегръщам и обичам, мис Луси. Но ме беше страх, че адмиралът ще ме изгони от дома си. Затова бях принуден да седя и да гледам как целенасочено задушаваше бойкия ви дух…
При това напомняне за жестокостта на адмирала, Луси отново се сети в какво положение се намираха. Тя отстъпи крачка назад, погледна Смити в очите и откри в дълбините им добре познатите искри.
— От днес нататък няма да вземаш наркотици, Смити. Преструвай се, че си пиеш лекарството, но го изхвърляй. Персоналът трябва да вярва, че състоянието ти е непроменено. Скоро ще дойда пак при теб. Кълна ти се.
Той стисна ръката й.
— Внимавайте, мила моя. Адмиралът не е от хората, които преглъщат пораженията с достойнство.
Чертите й се вкамениха.
— Тогава явно си приличаме повече, отколкото искаме да признаем.
В деня, когато Жерар Клермон, известен още като капитан Дуум, трябваше да бъде осъден за пиратство, продължило шест години, за отвличането на мис Лусинда Сноу и за държавна измяна към Негово величество краля, адмирал Лусиен Сноу се събуди в отвратително настроение.