Луси преглътна напиращия на устните й остроумен коментар, защото знаеше, че баща й не би одобрил нито подслушването, нито дързостта й да се намеси в чужд разговор. След мира при Амиен вече не воюваха с Франция. Англичаните следяха със загриженост разрастването на Наполеоновата империя, но не се намесваха. Военноморската им флота си имаше достатъчно проблеми. Този капитан Дуум трябваше да е голям глупак или безумно дързък, за да се покаже срещу оръдията й.
— Не и ако наистина е призрак. — За учудване на Луси стюардът изрече подходящия отговор за размишленията й. — Тогава няма какво да губи. Не съм ли прав?
Луси потрепери и се уви по-плътно в шала си. В паметта й отново отекнаха думите на адмирала: „Трябва да знаеш, Лусинда, че моряците са суеверно племе. Но ти не си от момичетата, които се отдават на разните му там фантазии.“ Поне този път острият глас на баща и я дари с утеха, вместо да я укори.
Един моряк в износено униформено палто запали лулата си от китова кост. На светлината на запалената кибритена клечка Луси видя лице, обрулено от слънцето, ветровете и морската пяна.
— Аз го видях — произнесе рязко той и веднага привлече вниманието на моряците, а и нейното. — Тъкмо наблюдавах морето от фокмачтата, в една вечер като тази. На мили разстояние се виждаха само морето и небето, но изведнъж морето се разтвори и шхуната му изникна от нищото като дяволски кораб, изплют от червата на ада.
Луси веднага си представи, че в този момент очите й са се разширили от смайване като тези на младия стюард.
— Не можех да произнеса нито дума. Не можех да помръдна. Като че гледката беше накарала кръвта във вените ми да замръзне. Преди да си отворя устата, за да предупредя другарите си, морето я погълна отново без нито един удар на вълните. Никога не бях виждал такова нещо. — Мъжът потрепери. — И се надявам никога пак да не го видя.
Тишината падна върху мъжете като погребален саван. Чуваха се само тайнственото скърцане на мачтите и бавните удари на платната, издувани от вятъра. От потъмняващото море изпълзяха мъгли, прилични на зловещи морски същества. Като че за да разрушат проклятието, мъжете изведнъж заговориха един през друг.
— Чувал съм, че белязвал жертвите със знака си. Дявол е той, истински дявол.
— Разправят, че мразел да се говори за него. А когато едно момиче не престанало да пищи, му зашил устата с конец за платно.
— Друг път пък разсякъл едно нещастно момче на две половини с един-единствен удар.
Младият матрос, който преди малко бе посмял да се присмее на призрачния капитан, се ухили злобно и направи многозначителен жест.
— Обзалагам се, че това не е нищо в сравнение с начина, по който се справя с жените пленнички. Един от приятелите ми се кълне, че за една нощ капитан Дуум обезчестил десет девици.
— Пфу! — изгърмя развеселено застаналият до него моряк с посивели коси. — И аз съм го правил. След седем месеца в морето без жена…
Младият матрос го смушка с лакът в ребрата.
— Да де, ама те сигурно отдавна вече не са били девици!
Мъжете избухнаха в дрезгав смях. Макар и с натежало сърце, Луси реши да уведоми господата за присъствието си. Иначе рискуваше да узнае за романтичните наклонности на моряците много повече, отколкото й се искаше. Тя се надигна от навитите на рула въжета, където беше седяла досега. Щом я забелязаха, мъжете веднага застанаха мирно, сякаш на борда беше стъпил самият адмирал сър Лусиен Сноу.
Това изобщо не й направи впечатление. Беше свикнала с поздравите на моряците, защото баща й я заведе на кораба си веднага щом се научи да ходи. Адмиралът се славеше като един от най-добрите моряци в кралската флота и авторитетът му автоматично се предаваше и на дъщеря му.
Тя удостои мъжете с благосклонна усмивка.
— Добра вечер, господа. Надявам се, че не съм прекъснала интересната ви дискусия за предимствата на пиратския живот. — Тя кимна на младия моряк, чиято обрулена от вятъра кожа беше придобила приятен прасковен тен. — Продължете спокойно, сър. Мисля, че тъкмо искахте да развиете теорията си за романтичните геройства на загадъчния капитан Дуум.
Един от другарите му се покашля многозначително, след което момчето свали кепето си и го смачка в ръце.
— Ами аз… мис Сноу… — заекна той. — Нямах представа, че сте наблизо. Знам, че приказките ми не са предназначени за ушите на дама…
— Тогава май ще се наложи да ви окачим на реята, какво ще кажете?
Момчето видимо се разтрепери и Луси въздъхна. Незнайно по каква причина хората рядко разбираха шегите й. Повечето от познатите и хранеха подозрението, че тя не притежава и капчица чувство за хумор. Никой не съзнаваше, че беше надарена с фин усет към абсурдното.