Късно вечерта Луси седеше пред тоалетката си и разресваше косата си със сребърната четка, принадлежала някога на майка й. Кожата на главата й тръпнеше от удоволствие. Адмиралът беше излязъл, за да участва в поредното стратегическо обсъждане на военноморския щаб. Луси ценеше високо всяка минута на усамотение. В същото време без стриктното разпределение на деня, за което се грижеше баща й, тя се чувстваше някак изгубена. И самотна.
Сигурно се беше заразила от безпокойството и енергията на охранителя си. Навиците на този човек не преставаха да я развеселяват и объркват. Той не се стряскаше, когато адмиралът започнеше да говори, никога не поглеждаше изпитателно към часовника си и никога не сверяваше излизанията им с разписанието, с което Смити го снабдяваше ден след ден.
Винаги закъсняваше, завързваше шалчето на врата си едва на масата за закуска и вечно забравяше някъде разписанието. Луси го беше намирала на най-различни места: в салона под гърнето с папрат, зад еленските рога, които висяха в библиотеката; във фоайето, сгънато на триъгълник и сложено като шапка на главата на теракотения бюст, който изобразяваше баща й. Единственото, с което охранителят й се занимаваше сериозно, беше яденето. Той поглъщаше смайващи количество храна, сякаш го беше страх, че някой ще издърпа чинията под носа му.
Луси не смееше да мисли дали сладката й тирания щеше да се увенчае с успех или не. Мистър Клермон никога не протестираше срещу заповедите й, което я лишаваше от така желания триумф. Равнодушието му спрямо нея нарастваше и не й оставяше друг избор, освен да му поставя все по-безумни изисквания. Сигурно се държеше като дете, но след като беше научена да се подчинява безпрекословно, тя просто не можеше да устои на това безобидно забавление.
Когато четката се заплете в едни кичур, тя изохка от болка. Винаги беше мразила тънката си, бледа коса. Чудеше се как да я стяга и хваща, защото постоянно се изплъзваше; а най-лошото беше, че нямаше и следа от къдрица. Ако посмееше да се подстриже късо като Силви, сигурно щеше да прилича на момче.
Тя избута кристалните шишенца настрана, премести разноцветните панделки и огледа лицето си в огледалото, като че беше на друга жена. Нали адмиралът го нямаше, за да я укори за суетността. Събра гладката си коса на тила и се зае да изследва чертите на лицето си. Високи скули, остро изсечен нос и уста, твърде широка за крехката брадичка. И над всичко това две големи очи, които биха подхождали по-скоро на домашно кученце. Или на куртизанка.
Тя въздъхна и отново разпръсна косата по раменете си. Колко жалко, че беше наследила почти всички недостатъци на майка си, но нищо от скандално известната й красота.
Тя извади кристалната запушалка от флакончето с лимонена есенция и го плъзна по гърлото си до улейчето между гърдите. Гладкият, твърд кристал предизвика върху меката й кожа объркани усещания между леност и бунт. Сърцето й заби по-бързо, дъхът й се накъса. В розовите й гърди запулсира болка, връхчетата им щръкнаха и се отъркаха в прозрачната коприна на ризата й.
След срещата с Дуум тази необяснима треска я обземаше все по-често. Будеше се нощем сред смачкани чаршафи, трепереща от копнеж по онова горчиво-сладко удовлетворение, което й беше отказано. То бе изчезнало като „Отмъщение“ и мистериозния му капитан.
Тя прокара пръсти по горещата кожа между гърдите си и си представи, че това е ръката на любовник. Умелата ръка на Дуум. Очите й се затвориха. Но вместо да срещне в милостивия мрак несъществуващия любим, тя видя мъжки ръце, обагрени от светлината на есенното слънце.
Силни, корави ръце с тъмноруси косъмчета, които нежно обхванаха гърдите й.
Луси отвори широко очи. Ако не беше толкова ужасена, сигурно щеше да се разсмее от израза на лицето си. Извади заешката лапичка от пудриерата си и побърза да прикрие издайническата червенина на бузите си с оризова пудра. После стана и отиде до прозореца. Неспокойният й поглед веднага се стрелна към портиерската къщичка отсреща. Макар че отдавна бе минало полунощ, прозорецът на стаята светеше. Този човек никога ли не спеше?
Луси усети странна празнота в гърдите си. Имаше чувството, че и тя няма да може да заспи. А в очите на адмирала подобно губене на време беше равно на бунт. Затова реши да довърши последния морски етюд, за да изненада баща си. Огледа се търсещо и разочаровано установи, че беше оставила статива си в библиотеката.