Брадичката й наистина беше вирната високомерно, но той беше готов да се закълне, че тя трепереше. Луси отвори вратата на библиотеката и му махна да влезе.
— Исках да взема статива си. Бихте ли го отнесли вместо мен горе? — В усмивката й липсваше обичайната самоувереност. — Вие се появявате винаги когато имам нужда от вас, мистър Клермон.
Жерар изпита внезапно съчувствие.
— Нали затова съм назначен от баща ви.
Неизказаното послание не й убягна: никой мъж не би понасял компанията й, ако не му плащаха за това.
Последната й художествена творба стоеше под прозореца, обляна от лунна светлина. Докато Луси събираше боите си, той хвърли жаден поглед към големия шкаф зад писалището на адмирала.
Луси вече събираше четките, когато Клермон застана зад нея, както винаги прекалено близо, физическото му присъствие беше като интимно докосване и кожата й настръхна.
Тя се опита да не усеща смущаващия лавров аромат на бръснарския му сапун и потопи засъхналата четка в чаша вода.
— Не бъдете плах, мистър Клермон. Кажете ми какво мислите за последното ми произведение. Някои от познатите на баща ми са ми казвали, че бих могла да направя кариера в изобразителното изкуство, ако не се бях родила жена. — Тя изтри четката в парцала и зачака похвалата му.
Клермон се врътна на токовете си и примигна срещу картината.
— Питам се дали изобщо някога сте виждали морето.
Луси го стрелна с невярващ поглед. Но не откри по лицето му нито следа от подигравка или ирония. За първи път той говореше напълно сериозно. Тъй като не искаше той да разбере, че мнението му има значение за нея, тя сведе глава, но не можа да скрие колко засегната беше.
— Значи не ви харесва? — попита тихо тя, наклони глава и отново огледа картината.
Той поклати глава. Луси въздъхна и зачака следващите му думи да излекуват нараненото й его.
— Отвратителна е!
Луси трепна, но не се защити, защото не намери думи, с които можеше да отвърне на удара му. Той се наведе над рамото й и посочи картината.
— Вижте, техниката ви е добра. Уловили сте светлината, повечето от цветовете ви са живи и истински. — Гласът до ухото й беше мек и дълбок. Топлият му дъх раздвижи косъмчетата по слепоочието й. — Но в тази картина няма и следа от живот. Нито унция страст.
Неспособна да устои на изкусителния тембър на гласа му, Луси отправи поглед към профила му, чиито линии бяха посребрени от луната. Капризната й светлина бе направила кехлибарените очи смарагдовозелени. Ако можеше да го нарисува в този момент, той никога вече нямаше да нарече картините й лишени от страст.
Размахвайки ръце, Жерар нарисува картина, по-жива от всичко, което създаваха водата и цветовете.
— На разсъмване морето прилича на катедрала, Луси.
Тя спря да диша. Името й излезе от устните му като музика.
— В битка, която бушува от началото на вечността, светлината побеждава мрака. Да видиш слънцето, което се подава от хоризонта в цялото си златно великолепие — това е като призив за молитва. Повик да паднеш на колене, да захвърлиш цинизма и да повярваш, че нашият корумпиран свят може да се пречисти от ударите на вълните в пясъка.
Луси не смееше да диша. Отдавна се беше примирила, че не е достойна за любов. Но сега в гърлото й заседна пареща буца от желание и ревност, че един мъж можеше да обича нещо с такава сила, с каквато Клермон обичаше морето. Беше се надявала, че охранителят й ще направи самотата й по-поносима, но той я направи още по-страшна, защото й придаде ясни очертания.
Пред прозореца на библиотеката се появиха фенерите на каретата и заблещукаха между дърветата, докато превозното средство се изкачваше по извитата алея към входа. Никога неизпитваната ревност уплаши Луси повече от завръщането на баща й. Тя се изтръгна със сила от магията на Клермон и бързо събра боите и четките си, свали картината от статива и я нави на руло.
— За човек, който страда от морска болест, вие притежавате учудваща поетична привързаност към морето, мистър Клермон.
Мъжът скръсти ръце пред гърдите си.
— Това е съвсем нормално, мис Сноу. Според мен всички хора са привлечени най-силно от онова, което най-много ги плаши.
Устата му се усмихваше подигравателно, но Луси беше свикнала с това. Ала мрачното предизвикателство в погледа му я накара да избяга от библиотеката без статив и да се скрие в тихия оазис на спалнята си.
На следващата вечер Жерар установи с дълбоко разочарование, че трябваше да придружи мис Сноу на празненството в дома на лейди Кавендиш. Докато я чакаше във фоайето, той следеше дъждовните капки, които се стичаха по оловните стъкла на прозорците. Меланхоличният тропот на дъжда събуди в гърдите му желание да изпуши една пура. Слугите бяха запалили камините в салона и библиотеката, но във фоайето остро се усещаше студът на наближаващата зима.