Или поне Жерар я усещаше. Дните ставаха по-къси, нощите — все по-дълги. Бързо падащият мрак го изнервяше — много му се искаше да е далече от Англия, преди да е дошла зимата. На сигурно място, където винаги е топло, където дъждът раззеленява дърветата, вместо да ги разсъблича с неумолимите си пръсти.
Леките й стъпки го върнаха в студената реалност. Той се обърна и проследи как Луси слизаше по стълбата. Ако не го бе задържала така коварно, сигурно отдавна щеше да е на път. Но веднага щом я видя, тялото му се стопли.
Тази вечер по изключение не беше облечена в бял муселин, а в кремава коприна, толкова прозрачна, че през грациозните гънки на полата се провиждаха розовочервените чорапи. Широк ешарп със златен филигран пристягаше талията и подчертаваше меките извивки на фигурата й. Косата й беше навита на красив кок в гръцки стил и изкусно разрошена, сякаш от ръка на любовник. Жерар ядно се прокле, защото му се дощя той да е правил тази прическа. Класическата рокля подхождаше съвършено на стройната фигура. Тя се спусна по стълбата, сякаш се носеше във въздуха — като Персефона, излязла от подземното царство с плодовете на пролетта в ръцете си в копринени ръкавици.
Жерар не можа да устои. Когато Луси застана пред него, той поднесе ръката й към устните си, целуна дланта и остави устните си малко по-дълго върху ароматната смес от дантела и кожа.
Очите им се срещнаха — нейните разширени от учудване, неговите присвити от напрежение. Ако бяха на друго място, в друго време, ако той беше друг мъж…
Колко ли абсурдно изглеждаха в този миг! Тя в изискана вечерна дреха, той в зле ушития си сюртук и с шапка, излязла от мода още преди няколко сезона. Той пусна рязко ръката й.
Смити се появи от нищото и загърна раменете на Луси с кашмирена стола. Лицето на Жерар помрачня още повече. Наметката беше твърде тънка, за да я пази от студа и вятъра.
— А татко? — попита Луси.
— Боя се, че времето се отразява зле на раната му, мис Луси — обясни Смити. — Няма да дойде с вас. Помоли да предадете на лейди Кавендиш най-сърдечните му поздрави.
Жерар бързо отведе Луси до затоплената карета. Хранеше подозрението, че внезапното неразположение на адмирала има нещо общо с вестите за последните геройства на капитан Дуум във водите на любимия му Корнуол. И „Обзървър“, и „Таймс“ бяха писали за това на първите си страници.
Дъждът трополеше по покрива на каретата, умело управлявана от Фен. Центърът на града беше много оживен. Приятното друсане направи мълчанието помежду им още по-неловко. Студът бързо заличи както тираничните наклонности на Луси, така и онази бегла близост, която бяха преживели в библиотеката. Тя се взираше навън през прозорчето на каретата и замисленият й профил се очертаваше ясно на светлината от фенера. Сигурно размишлява колко практично може да бъде капризното здраве на любимия й баща, каза си безсърдечно Жерар. Или мечтае за капитан Дуум, все още влюбена по детски в един фантом.
Объркването му нарастваше с всяко завъртане на четирите колела. Щом като беше решил да наеме охранител на капризната си дъщеря, адмиралът трябваше да избере някой по-изискан. Или дори да й намери съпруг. Тази вечер библиотеката в Йона щеше да остане пуста, а през това време Жерар щеше да се мотае из помещенията за слугите и да проклина съдбата, отдалечила го от къщата, в която беше скрито търсеното от него решение.
Каретата спря рязко и двамата политнаха напред. На прозорчето се показа един от слугите.
— Стана злополука. Един файтон се преобърна.
Жерар тъкмо щеше да даде команда, когато изисканото гласче на Луси го изпревари.
— Кажете на Фен да обърне и да мине по обиколния път, по който минават и другите карета.
Жерар се облегна назад. Трябваше да помни мястото си. Нали беше само един наемник.
Старият кочияш загуби доста време, докато се измъкне от бъркотията, но все пак след няколко минути вече пътуваха след огромна карета с величествен герб — орел с широко разперени криле.
Оставиха зад себе си широките, добре павирани улици, осветени от големи фенери, и се понесоха по непозната тясна уличка. Непозната само на Луси, защото Жерар познаваше всеки разбит камък, всяка порутена къщурка, всяко мръсно ъгълче. Отвратителната воня на реката не се беше променила от времето на детството му. Тя събуди мъчителен спомен за момчето, което някога бе израснало тук и от което не беше останало нищо. Дори името му.