Един благородник с перверзно чувство за хумор беше кръстил квартала „Градината“. Очевидно аристократичният му нос никога не беше усещал адската воня на гнила риба и евтин джин, миризмата на преливаща канализация и отдавнашна бедност. Реката беше пулсиращата вена, която поддържаше квартала жив, макар че никога нямаха достатъчно вода за пиене и за миене. Чудно ли беше тогава, че чистата кожа на Луси, ухаеща на сапун и лимони, беше така неустоимо привлекателна за Жерар?
Улицата беше пълна с хора, които като че ли не забелязваха дъжда. Повечето от тях и без това нямаха убежище. Просяци, уличници и търговци тичаха след блестящите карета, сякаш се надяваха на щастлив обрат на съдбата. Гласовете им проникваха през тънките стъкла на каретата. Покрай стъклата прелитаха измършавели лица.
— Дайте един шилинг на бедния сакат!
— Елате, мистър, да пием по едно! Няма да съжалявате. Името ми е Ейнджъл и наистина ще ви покажа небето.
— Котешко! Кой иска прясно котешко?
Жерар трескаво претърсваше лицето на Луси за следа от вълнение, без да разбира защо беше толкова важно да види реакцията й на човешката мизерия. Ала тя се взираше право напред и нежното й лице беше студено и безжизнено като на гръцките статуи, на които приличаше. Студено като парчето мрамор, което смееше да нарича свое сърце. Безмерно разочарование сви сърцето му. Той се извърна към прозореца, изпитвайки облекчение, че повече няма да вижда равнодушието й.
Аристократичната карета вече беше далече пред тях. Явно пътниците нямаха търпение да излязат от жалкия бедняшки квартал. Кочияшът безмилостно шибаше великолепните бели коне и огромното превозно средство се носеше с бясна скорост към ъгъла на улицата.
Жерар видя как главата на Луси се стрелна рязко към прозореца, чу ужасеното й изохкване. Сега и той видя окъсаното дете, изскочило от страничната уличка с разперени ръце, сякаш искаше да улови част от блясъка на минаващите карета. Само след секунда каретата го помете от пътя си и запрати безжизненото му телце към близката стена. Без да намали ход нито за секунди, кочияшът изплющя с камшика си и гербът изчезна зад завоя.
Жерар изрева на Фен да спре, но Луси вече беше скочила от отворената вратичка и беше излязла навън под леещия се дъжд.
10
Жерар скочи след нея. Тя бе коленичила на улицата и детето беше в скута й.
Като чу стъпките му, тя вдигна лице към него. По бледите й бузи течаха сълзи и се смесваха с дъжда Гласът й пресекваше от болка и гняв.
— Слепи ли са? Трябваше да го видят! А даже не спряха! За бога, те дори не намалиха скоростта!
— Сигурно ги е страх, че някой ще им отнеме най-добрите места на вечерята — отговори мрачно Жерар и коленичи до нея в уличната кал, за да провери дали сърцето на детето бие и да прегледа тънките му крайници.
Усетило ръцете му, малкото момиченце се раздвижи. Очичките му светнаха, огромни върху мършавото личице. Когато се обърна към Луси, гласчето му прозвуча страхопочтително.
— Мъртва ли съм, мис? Вие ангел ли сте?
Луси се засмя — радостна мелодия от тонове, която улучи Жерар право в сърцето. Никога преди това не я бе чувал да се смее.
— Не, милинка, боя се, че не съм ангел. Баща ми с удоволствие би го потвърдил.
Жерар приглади къдриците от мръсното личице на детето.
— Госпожичката има само няколко драскотини и сини петна, това е всичко.
Жената, която се втурна насреща им, беше отрупана с евтини украшения — един от типичните белези на уличницата заедно с разкопчания корсаж и босите крака. Очевидно бе изоставила поредния любовник, обзета от дива паника, но все пак беше намерила време да забоде шапчицата си. Жерар не се изненада. Имаше достатъчно опит с будещата съчувствие решителност на онези, които вече нямаха нищо освен гордостта си. Надупчената от молци шапка веднага увисна под дъжда.
Жената изтръгна треперещото дете от прегръдката на Луси.
— Веднага свалете мръсните си ръце от детето ми! — изкрещя тя.
Малкото момиче увисна на врата на майка си като бяла маймунка, но възхитеният му поглед не се откъсваше от лицето на Луси.
Луси се надигна и стисна замърсената си вечерна чантичка.
— Явно няма нищо счупено, мадам. Смятаме, че се отърва леко.
— Да не мислите, че ме интересува мнението на такива като вас! — изкрещя жената.
Жерар неволно затаи дъх, очаквайки Луси да се скара на непознатата, че е оставила детето си самичко на улицата в това време. Ала Луси реагира с такова спокойно достойнство, че жената побесня и изригна поток от мръсни ругатни.