Жерар не можеше да стои и да гледа, докато Луси слушаше укори, които съвсем не бяха предназначени за нея. Когато жената млъкна, за да си поеме дъх, той й препречи пътя.
— Прощавайте, мадам, но вие преценявате неправилно ситуацията. Не каретата на мис Сноу блъсна дъщеричката ми. Мис Сноу просто имаше добрината да спре, за да се осведоми за състоянието на детето.
Нещо в тона му накара жената да отстъпи крачка назад. Мокрото перо на шапката й се прекърши и скри едното й око.
— Какво значение има кой я е блъснал? Вие всички сте еднакви. Егоистични копелета, ето какви сте.
Луси бръкна в чантичката си и преди Жерар да е успял да я спре, тикна в ръцете на жената няколко банкноти.
— Моля ви — проговори тя. — Вземете това като компенсация за проблемите, които ви създадохме. Заведете малката на лекар и й купете нещо за ядене. — Тези пари са повече от месечната ми заплата, каза си ядосано Жерар.
Погледът на уличницата се впи жадно в малкото богатство, което стискаше ръката в дантелена ръкавица. Накрая тя все пак посегна към парите, но ги хвърли в лицето на Луси. Девойката пребледня, но дори не трепна. Една от банкнотите остана на дрехата й, другите паднаха в близката локва.
— Не ви искам проклетите пари! Аз работя за парите си и се гордея с това! — Жената се обърна и хвърли унищожителен поглед към Жерар, докато все още притискаше детето към пищната си гръд. — Ако искате да се позабавляваме, елате по-късно. Ще се радвам да заработя малко пари с таланта, който ми е дал добрият бог.
Жерар равнодушно вдигна ръка към шапката си.
— Отведете дъщеря си у дома, мадам. Там, където й е мястото.
Нито едно от неумелите извинения на Луси не постигна това, което постигна назидателното напомняне на Жерар. Тя нададе гневен вик, смъкна перото от шапката си, хвърли го в локвата и се отдалечи. Момиченцето ги погледна през рамото на майка си и жалкият му вид прободе Жерар в сърцето. Само след няколко години малката щеше да се продава по улиците за няколко пенита като майка си.
Опитвайки се да избяга от спомените, които будеше у него това ужасно място, той се обърна към Луси.
Тя гледаше след детето с угрижено изражение. Косата й висеше на мокри кичури, красивата рокля беше мръсна и скъсана на няколко места. Мократа коприна беше залепнала за стройното тяло и тя приличаше на Венера, току-що излязла от морето. Кашмирената стола и едната й обувка бяха паднали в една кална локва. Левият чорап беше скъсан и от дупката се подаваха мокрите й пръсти.
Жерар осъзна, че беше станал жертва на страшна заблуда. Жената, за която я беше смятал досега, заслужаваше да бъде изоставена без никаква милост. Но тази жена беше друга. Жена, чиито устни трепереха от съчувствие. По чиито почернени мигли бяха надвиснали сълзи. Жена, на която той нямаше да устои.
Той свали сюртука си и загърна раменете й.
— Елате, Луси. Каретата чака.
Двамата минаха през разпръснатите банкноти и се качиха в чакащата карета. Щедростта на Луси нямаше да отиде напразно. От мрачните входове и улички вече пълзяха тъмни сенки, за да грабнат парите.
— Никога не съм се срамувала така — призна тя, след като се настаниха на меките седалки.
— Вие не сте виновна за случилото се с момиченцето.
Тя издърпа сърдито дантелените си ръкавици. Жерар напрегна слух, за да чуе пошепнатите й думи.
— Не, още преди това. Като видях тези хора. — Тя вдигна към него тъжните си сиви очи. — Защо аз имам толкова много, а те нямат нищо?
Жерар не можеше да отговори. Макар че цял живот беше търсил отговора.
— Успокои ли се съвестта ви, когато позволихте на тази жена да ви наругае и й предложихте пари?
— Толкова ми е жал за нея!
— Нали видяхте колко я е грижа за съжалението ви!
Луси най-после осъзна какво всъщност се бе случило и очите й се разшириха.
— Тя не искаше моята любезност, нали? Искаше човек, върху когото да излее гнева си. Тя се нуждае от този гняв, за да запази поне малко от гордостта си. Откъде знаете всичко това?
— Много просто. Майка ми беше уличница като нея.
Жерар се облегна назад и я погледна с добре тренирана арогантност. Чакаше да види пламъчета на отвращение в очите й след това съкрушително признание, чакаше да чуе презрително учтивите думи на съжаление, с които беше свикнал и които щяха да убият покълналото му уважение към Луси.
Съчувствената усмивка беше последното, което бе очаквал.
— Също като моята. Макар че тя не е вземала пари за благосклонността си — или поне така са ми разказвали.
Жерар едва бе успял да се опомни от изненадата си, когато на прозорчето на каретата се появи слугата, който едва скриваше нетърпението си.