— Можем ли да продължим, милейди?
Луси огледа с усмивка калните поли на роклята си, но смехът й прозвуча по-скоро като хълцане.
— Ако се явя пред вратата й в това окаяно състояние, лейди Кавендиш ще припадне. Не ми остава нищо друго, освен да се върна вкъщи.
Жалкият й опит да запази доброто си настроение подтикна Жерар към действие. Той вдигна заповеднически ръка.
— Почакайте още малко — нареди спокойно той. — Имам да свърша една работа.
Той изскочи навън с такава бързина, че Луси, която се беше сетила за сюртука му, не успя да го спре. Тя се уви по-плътно в дебелата дреха и се опита да се утеши с мъжкия аромат на лавър, който струеше от нея.
След около двадесет минути мистър Клермон се върна в каретата с няколко пакетчета в ръце. Той се отпусна на седалката насреща й, отвърза шалчето на шията си и небрежно захвърли шапката си на пода. Мократа риза беше залепнала за раменете му. Косъмчетата на гърдите му, които надничаха през отворената яка, също блестяха от водните капчици.
Той се покашля дискретно и Луси, която веднага осъзна колко неприлично го бе зяпнала, побърза да отвърне поглед. Обичайната развеселена усмивка отново затрептя на устните му.
За да скрие изчервяването си, тя се извърна към прозореца.
— Какво всъщност носите? — попита тихо тя.
— Вечеря естествено. Нали съм ваш охранител? Значи трябва да се погрижа да не умрете от глад.
Луси подуши смесицата от вкусни миризми, която се носеше от пакетчетата, и въздъхна жадно.
— Какво точно имате предвид, мистър Клермон?
— Щом сме принудени да се лишим от очарователната компания на лейди Кавендиш, бихме могли поне да си хапнем както трябва.
Той отвори едно по едно пакетчетата, които беше струпал на седалката. С всяка нова вкусотия, която се появяваше изпод хартията, Луси губеше самообладание. Печени ябълки, топли наденички, дребни сладки, солени хлебчета, стомничка ейл и цяла колекция от бонбони, от които гърлото й пресъхна.
— Велики боже! — пошепна страхопочтително тя. — Това е… невероятно!
— За да разберете, че и брегът на реката предлага своите изкушения. За краля на просяците винаги има вкусни неща… — Той извади от джоба на панталона си мъничко букетче лавандула и й го подаде. — Ето и няколко цветенца за дамата!
Той се наведе и сложи букетчето зад ухото й, при което в доброто му настроение се примеси нещо заплашително. Луси потрепери. В присъствието на този мъж въздухът в каретата се сгъстяваше и пространството все повече се стесняваше, докато коленете им се докоснеха и дъхът им се смесеше. Уплашена, тя затвори очите си, без да знае, че това можеше да се изтълкува като покана.
— Не би трябвало да го правя — пошепна с треперещ глас тя.
— Глупости!
Острият отговор я накара бързо да отвори очи. Той ровеше в чантичката й.
— Ето го! — извика той и извади сребърното й часовниче. — Бях сигурен, че е тук. Сигурно имате даже барометър и секстант, за да проверяваме във всеки момент на каква дължина и ширина се намира каретата. — Той размаха часовничето пред лицето й. — Точно както си мислех. Часът е двадесет и два нула-нула. — Часовничето се скри отново в чантичката й. — Какво се върши в двадесет и два нула-нула, мис Сноу?
Доброто му настроение беше неустоимо. Луси се опита да не се засмее, но не можа.
— Вечеря се? — предположи тя.
Каретата спря и Луси свали прозорчето. Намираха се в гора. Около тях се издигаха грамадни дървета, а над каретата сякаш беше вдигнат покрив от листа. Ако беше надарена с повечко фантазия, сигурно щеше да си каже, че се намират в омагьосана гора.
— Къде сме? — попита шепнешком тя, за да не наруши магическата тишина.
— В Бъркли ууд. Идвали ли сте вече тук?
— Естествено. Като всеки лондонски джебчия. Какво възнамерявате? Да провокирате разбойническо нападение?
Клермон скръсти мускулестите си ръце над широките гърди и я изгледа недоволно.
— Доверието ви в моите способности е наистина трогателно, мис Сноу.
Смутена от властното мъжко присъствие, тя сведе поглед към ръцете си.
— Къде са слугите?
— Вероятно са се скрили на сухо под намасленото платно на Фен и си пият бирата.
Луси заподозря, че той нарочно не бе разбрал въпроса й. Тя искаше да знае дали слугите няма да се възмутят от поведението й. В следващия момент обаче установи, че това й е напълно безразлично, и беше шокирана. Умираше от глад и беше длъжна да удостои с необходимото внимание великолепната вечеря, доставена от Клермон.
Тя огледа любопитно наденичките.
— Надявам се, че не са от котешко месо…
— Естествено, че не — отговори той и й подаде една. Луси я захапа жадно и остана изненадана от великолепния вкус. Клермон се ухили. — Най-крехкият фокстериер за дъщерята на адмирала.