Навън беше хладно, но когато времето загуби контурите си и се разми в благодатна мъгла, въздухът в каретата сякаш се стопли, а трополенето на дъжда по покрива зазвуча като музика.
Тъкмо бяха приключили с печените ябълки и хлебчетата и пробваха бонбоните, когато вратичката се отвори с трясък.
Луси извика стреснато. Не беше никой от слугите, а лично Фен, който се олюляваше застрашително.
— Къде отиваме, господине? — изрева той, без да удостои Луси с поглед. — Бирата свърши. Дали да не отскочим до „Борс Хед“ за още една бъчвичка?
Клермон хвърли развеселен поглед към Луси.
— Както виждам, моралната устойчивост на добрия Фен е сериозно подкопана от алкохола. Най-добре е да се връщаме.
Той мина покрай нея, за да слезе от каретата, и Луси го хвана за ръката.
— Благодаря, мистър Клермон — пошепна тя.
— За какво?
За добротата ви. Затова, че ме събудихте за живот. Затова, че ме накарахте да се смея.
— За вечерята — обясни тихо тя.
Той стисна ръката й.
— Удоволствието беше изцяло мое.
Преди Клермон да е успял да му попречи, Фен вече се беше качил на капрата. Бедният старик беше толкова пиян, че изобщо не успя да се задържи. Килна се на другата страна и се пльосна в калта с жални викове. От слугите също нямаше полза. Те се бяха настанили удобно отзад на каретата и кресливо се караха за думите на песничката „Сладката Банбъри, сочна като круша“.
Жерар се видя принуден да прибегне до помощта на Луси. Когато най-сетне настаниха Фен на капрата и го вързаха със собствения му колан, и двамата бяха мокри до кости и пресипнали от смях.
Треперещата Луси се прибра в каретата, а Жерар седна до Фен и подкара конете по пустите улици. Спря само веднъж, защото слугите така и не постигнаха съгласие за думите на припева и се сбиха. Той седна между двамата и търпеливо им каза песента дума по дума, след което ги накара да я запеят. За щастие текстът беше толкова вулгарен, че Луси не разбра нито думичка, но се улови, че тананика простата мелодия, докато каретата трополеше по стръмната алея към вратата на Йона. Приятният баритон на мистър Клермон правеше студа поносим. Макар да не искаше да си признае, тя започваше да свиква с успокояващо широките му рамене. Властното му присъствие разпръскваше необикновена топлина.
Ако и друг път беше преживявала подобно нещо, тя щеше да разбере, че е щастлива. Но в този момент Луси съзнаваше само, че стомахът й е пълен, че потропва с крак в такт с песента и се радва на следващия ден от живота си — за първи път, откак се помнеше.
Каретата спря. Веселите гласове на капрата моментално замлъкнаха. Луси спря да тананика. Обзета от страшно предчувствие, тя изтри с края на полата си част от запотеното прозорче. Всички прозорци на бащината й къща бяха ярко осветени.
11
Когато от тъмната вътрешност на каретата се появи бледото лице на Луси, Жерар едва не извика — толкова тежко го улучи загубата. Сърдечната, омагьосваща жена, която беше седяла насреща му при импровизираната вечеря, беше изчезнала — отново скрита зад непроницаемия слой от лед. Тя беше по-бяла от сняг. Кожата й изглеждаше толкова прозрачна, че той видя на слепоочията й тънката мрежа на кръвоносните съдове. Тя слезе от каретата, като се направи, че не вижда протегнатата му ръка, сякаш докосването им щеше да я убие.
Отрезвени от злокобната светлина, която падаше на моравата, слугите взеха помежду си несвързано бъбрещия Фен и побягнаха към задния вход. Най-добре беше Жерар също да промърмори някакво извинение и да се скрие в портиерската къщичка, но в този момент не можеше да остави Луси сама с ядно святкащите насреща им лампи. Затова я придружи до вратата, вдигнал ръка към лакътя й за в случай че тя все пак се олюлееше.
Смити и адмиралът вече ги очакваха. Смити стоеше на стража до прозореца. Халатът и нощната му шапчица бяха толкова безупречни, че Жерар неволно се запита дали пък икономът не спеше прав като кон. Адмиралът изглеждаше величествен в кралско синия си домашен халат, а косата му беше като бяла корона от мраз. Той крачеше нервно напред-назад и бастунът му тропаше заплашително по паркета.
Жерар знаеше, че рискува мястото си, но не беше сигурен дали е в състояние да признае как бе откраднал сладкия час с Луси, даже ако това признание означаваше незабавното му уволнение. След като беше чул звънкия й смях, той беше убеден, че си е струвало.
Луси застана пред баща си със сведена глава като прогонена от трона млада кралица, чиято глава щеше да падне под ножа на гилотината. Сюртукът на Жерар все още беше на раменете й.