— Е, Лусинда, скъпа — изгърмя генералът и всяка сричка преливаше от сарказъм. — Колко се радваме, че най-после благоволи да се върнеш. Можеш да си представиш колко бях загрижен, когато, след като да известна степен възстанових силите си, отидох у лейди Кавендиш и трябваше да установя, че ти изобщо не си стигнала дотам. Едва не полудях от тревога.
Луси пое дълбоко въздух и понечи да отговори, но Жерар я изпревари. Примигвайки добродушно зад стъклата на очилата си, той обясни:
— Имаше злополука, сър. По-точно казано, две.
— Млъкнете, мистър Клермон! — Гласът на Луси режеше като нож. — Ако баща ми се интересуваше от вашето мнение, щеше да отбележи това в заплатата ви.
Жерар очакваше укорите да дойдат от адмирала и поведението на Луси го извади от равновесие. Той потърси погледа й, но тя го избегна. Кого всъщност пазеше тя? Себе си или него?
— Вие сте само слуга, мистър Клермон — подкрепи дъщеря си адмиралът, давайки му да разбере, че положението му беше сравнимо с това на домашно животно. — Не мога да очаквам, че разбирате какво означава приличие. Но що се отнася до дъщеря ми… — Той млъкна и обиколи Луси от всички страни, за да я огледа, клатейки глава като гладен лъв.
Жерар мушна ръцете си в джобовете. Ако Сноу посмееше да посегне на дъщеря си, утре охранителят на дъщеря му щеше да бъде тикнат зад решетките за убийството на работодателя си.
Трябваше да знае, че Лусиен Сноу е твърде изискан, за да прибегне до насилие. Пък и не беше нужно, защото презрението беше най-страшното оръжие и той го размахваше като кожен камшик. Луси упорито се взираше в земята, докато леденият поглед на адмирала не пропускаше нито една подробност: от мокрите кичури на разбърканата коса до мръсните, изпокъсани поли.
Когато мълчанието стана непоносимо, тя пое дълбоко въздух.
— Татко, моля те, аз…
— Млъквай, момиче. Не желая да слушам глупави извинения и красиви лъжи. Бог знае, че се наслушах достатъчно от майка ти, след като цели нощи чаках напразно завръщането й. Тя се връщаше обикновено на разсъмване… — Той подуши въздуха с патрицианския си нос и студената усмивка стана още по-страшна. — … и вонеше на евтин алкохол. — Той приглади косата на дъщеря си с лицемерна нежност, която отврати Жерар до дъното на душата му. — Красивата рокля унищожена… косите разбъркани… устните подути от целувките на любовника.
Луси сведе глава още по-ниско и Жерар прокле глупостта си. Луси сигурно си представяше как пръстът му невинно бе минал по устните й.
Смити го изгледа загадъчно изпод гъстите си вежди. Сигурно усещаше каква буря бушуваше под маската на равнодушието и колко трудно му беше да издържи.
— Единственото, което истински ме изненадва, е, че слабият пол продължава да ме изненадва — продължи със същия тон адмиралът. — Да ме разочарова с онова безотговорно, похотливо поведение, характерно за жените, откак Ева е взела ябълката, подадена й от змията, и е тласнала човечеството към гибел. Имаш ли да кажеш нещо за свое извинение, Лусинда?
Не го прави, помоли се тихо Жерар. По дяволите, Луси, не го прави!
Тя вдигна глава и погледна баща си. Огромните сиви очи владееха смъртнобледото лице.
— Прости ми, татко.
Смити сведе глава и изведнъж заприлича на старец.
— Много добре — изрече адмиралът, омекнал от окончателната капитулация на дъщеря си. — Да видим дали ще намеря прошка в сърцето си.
Той се опря тежко на бастуна си и закрачи величествено към стълбата с развян халат. Луси остана загледана след него, забравила мокрите си дрехи, в които приличаше на малка удавница.
Жерар я побутна по рамото, без да го е грижа какво щеше да чуе или да види Смити.
— Той няма право.
Тя вирна брадичка с такова упорство, че сърцето му спря да бие. В мекия й глас се примеси горчив привкус.
— Той има пълното право. Той е съвършен. Аз съм единствената грешка, която някога е допуснал.
Тя блъсна ръката му, изпъна рамене под сюртука му и последва баща си по стълбите. Ослепял от гняв и разочарование, Жерар се обърна рязко и настъпи нещо с ботуша си.
Наведе се и откри букетчето лавандула. Вдигна го и го поднесе към носа си. Крехките цветчета бяха ужасно смачкани, но не бяха загубили свежия си аромат. Припомни си усмивката на Луси, когато ги бе сложил зад ухото й.
Празнична вечеря за краля на просяците… и цветя за неговата дама.
Жерар стисна трофея си в юмрук, докато Смити обикаляше фоайето и гасеше лампите. Когато икономът изчезна в салона, Жерар за първи път в живота си изпита благодарност към мрака. Днес той подхождаше напълно на настроението му.
Той усети, че някой го наблюдаваше, и безсилният му гняв избухна с дива сила. Когато очите му свикнаха с мрака, откри на високата дъбова поставка бюста на адмирал Лусиен Сноу, който се пулеше подигравателно насреща му.