Замахна с юмрук и удари бюста по лицето. Изпита дълбоко задоволство от оглушителната експлозия и посипалите се навсякъде парченца теракота. Бюстът падна тежко на паркета и се пръсна. Зад него се чу дискретно покашляне.
Глинената жертва укроти гнева на Жерар. Смити, каза си той. Верният следовник на адмирала, естествено! Всезнаещият, всевиждащият Смити.
Той се обърна рязко и в позата му нямаше и капчица разкаяние.
— Ужасно съжалявам. Трябва да съм се блъснал в него в мрака.
Любезният тон на Смити не съдържаше и следа от укор.
— Разбрах ви, сър. С всеки може да се случи. Ще донеса метла.
Жерар се загледа мрачно в нощната шапчица на иконома, която се поклащаше важно на главата му, и за пореден път се запита дали загадъчният слуга на адмирала му беше приятел или враг.
На следващата сутрин никой не задумка по вратата на портиерската къщичка, за да го събуди. След като беше прекарал половината нощ, загледан в догарящия огън, а другата половина в мъчителни сънища, Жерар се събуди към десет и откри под вратата си тесен плик. Разкъсван между разкаяние и облекчение и убеден, че ще намери вътре уволнението си, той отвори плика.
Ала Смити пишеше само, че през следващите дни няма да имат нужда от услугите му като охранител, тъй като мис Сноу нямало да излиза. Адмиралът обаче щял да оцени високо помощта му в работата над мемоарите си. Краткият постскриптум от ръката на работодателя му го уведомяваше, че цената на бюста, който бил разбил с недодяланите си движения, щяла да му бъде удържана на малки вноски от заплатите.
Жерар беше готов да се изсмее, когато погледът му се върна към началото на писмото. „Мис Сноу няма право да излиза от къщи…“
Значи дъщерята на адмирала щеше да остане заключена в стаята си като изпаднала в немилост средновековна принцеса? Той смачка писмото в юмрука си. Всъщност какво го беше грижа? Лусинда Сноу вече нямаше значение за него. Щом беше решила да прекара живота си под ботуша на тираничния си баща, нейна си работа. Ала беглият поглед към онази, другата жена не го напускаше — другата Луси беше темпераментна, усмихната, която с вид на дяволито хлапе пълнеше джобовете си с бонбони.
Докато следващите дни се влачеха като ленива река, отчаяното му желание да се освободи от Йона и младата му господарка все повече се засилваше. Отдавна се беше научил да живее сам, но сега празнотата го гризеше като плъх. Когато и последните листа се предадоха на свирещия вятър, нервите му вече не издържаха. С всеки ден му ставаше по-трудно да се държи учтиво с адмирала само за да може да преглежда частната му кореспонденция и да прекарва известно време сам в библиотеката. Почтителните думи засядаха в гърлото му, задушени от самопрезрение.
Той спеше лошо и всяка сутрин ставаше преди разсъмване, за да се разходи неохотно и безцелно по двора. Беше забравил колко безмилостна беше лондонската късна есен, но предпочиташе студа пред добре познатите тръпки в душата си. Тръпки, които произхождаха от лабиринта улички по продължение на реката, от влажните камъни на един друг свят.
Макар постоянно да си повтаряше, че дъщерята на адмирала е само приятно забавление, което не можеше да си позволи, неспокойните разходки всеки път го отвеждаха под огромния стар дъб, застанал като самотен, закален от бурите пост под прозореца на Луси. Облягаше рамене на сивото стъбло, вдигаше яката си срещу вятъра, идващ от реката, и претърсваше затворения прозорец за леко повдигане на завесите или парченце бял муселин.
Луси се беше сгушила върху кадифените възглавници на пейката под прозореца, скрила ледените си стъпала под халата. Вперила очи в процепа между дантеленото перде и кадифената завеса, тя наблюдаваше охранителя си, застанал под дъба. Не можеше да каже точно откога присъствието му бе престанало да й пречи, а я утешаваше. Знаеше само, че се чувстваше сигурна, когато ставаше от топлото си легло и го виждаше да стои там. Чувстваше се защитена от всяко зло, а огънчето на пурата му беше като вестител на щастието.
Вятърът рошеше косата му и развяваше сюртука. Луси трепереше от съчувствие. Когато той пъхваше ръце дълбоко в джобовете и се запътваше към кухнята, Луси притискаше длани върху студеното стъкло и шепнеше:
— Добро утро, мистър Клермон.
Пет мъчителни дни бяха минали от затварянето на Луси, когато Жерар влезе в библиотеката и завари голямото помещение пусто. Той се възползва веднага от неочакваната възможност, отпусна се на стола на адмирала и трескаво запрелиства купчината пожълтели корабни дневници. При влизането на Смити скочи виновно.