Бутна дневниците под пакетчето парфюмирани писма от една омъжена графиня, която някога беше повярвала, че се е влюбила в адмирала, и изрече иронично:
— Ако се научите да произвеждате дим, обещавам да ви извадя на сцената.
— Винаги съм обичал цирка, сър. Особено слоновете. — Смити застана на прага, като си тананикаше тихо.
Завладян от идеята си да продължи да търси, преди да е влязъл работодателят му, Жерар събра намалелите си резерви от търпение и попита любезно:
— Мога ли да ви помогна с нещо, Смити?
Икономът изправи гръб и удари токове.
— Дойдох да ви съобщя, че адмиралът цяла сутрин ще бъде извън къщи.
— Цяла сутрин? — повтори подозрително Жерар. — Чак до обед?
— Да, сър, правилно ме чухте. Каза да не го чакаме за обяд.
Подозрението на Жерар се усили. Защо Смити си беше направил труда да го уведоми за продължителното отсъствие на адмирала? Капан ли беше това? Ами ако адмиралът изскочеше с крясъци от камината, за да го свари на местопрестъплението? Когато Смити безшумно затвори масивните врати от тиково дърво и го остави сам в светилището на адмирал Сноу, мрачната му фантазия се развихри. Във въздуха още се усещаше характерната миризма на адмиралската лула.
Жерар поглади прясно избръснатата си брадичка и обиколи стаята като котка, която са оставала да охранява сметаната — твърде скептичен, за да повярва в щастливия обрат на съдбата. Безупречното писалище на адмирала го привличаше неудържимо, полираният месинг на пясъчния часовник му махаше предизвикателно. Шкафът се издигаше пред него като великан, чиито тъмни тайни трябваше да бъдат разкрити. Сигурно никога друг път нямаше да има шанс като този.
Той събу ботушите си, отвори безшумно вратата на библиотеката, прекоси пустото фоайе и изкачи на един дъх извитата стълба към горния етаж.
Жерар спря само на сантиметър от вратата на Луси. Ръката му бавно обхвана месинговата дръжка. Защо да й даде възможност да го отблъсне? Освен това отдавна си беше съчинил трогателна история, в която една подозрителна фигура се мотаеше всяка сутрин под прозореца й. Не беше нужно да и казва, че подозрителната фигура е той самият.
Той завъртя дръжката и стисна здраво зъби, представяйки си, че Луси го очаква в изкусителна домашна роба. Ала когато вратата се отвори като от само себе си и му даде достъп до усамотената стая, той вече не можеше да се върне, сякаш някой бе опрял пистолет в гърба му.
Влезе вътре с тежките стъпки на мъж, бродил години наред в пустинята и озовал се накрая в изоставен харем, изпълнен с тежки аромати, със спомени и обещания за чувствени наслади. Изгладнелите му сетива потрепериха под изкусителната буря.
Убежището на Луси беше антитеза на спартанската мъжественост, която владееше останалата част на къщата. В облицованата с плочки камина гореше буен огън. Гирлянди от дантела с цвят на слонова кост се виеха около високото легло и прикриваха с тънки воали разхвърляните завивки. Мебелите бяха украсени с блестящи сатенени покривчици в причудливи форми. Подът беше покрит с разноцветни килимчета и Жерар веднага си представи, че всяко от тях, осмелило се да обезобрази полирания под на адмирала, е било спасено от крехката ръка на Луси. Зарадван от откритието си, той прекоси стаята. Безупречно облечената и безупречно фризирана мис Сноу седеше под прозореца и по дрехите й нямаше нито една гънчица. Тази жена беше една малка измамница! Завладян от атмосферата на помещението, той помилва неоправеното легло, попипа розовия чорап, който нахално се беше увил около колоната на леглото, и зарови пръсти в изкусителния водопад от коприна и дантели, с който беше пълно полуотвореното чекмедже на скрина.
Гадна малка измамница, повтаряше си ядно той, с перверзна любов към изкусително бельо. Помилва кремавата коприна на една долна риза и я потърка между палеца и показалеца. Накрая неохотно се отдръпна от шкафа. Луси щеше да се върне скоро и сигурно нямаше да й стане приятно, ако го завареше да рови в долните й дрехи.
Той спря пред отрупаната с шишенца и дрънкулки тоалетка, поднесе към носа си едно кристално флаконче, останало без запушалка, и вдъхна дълбоко сладкия лимонов аромат, който олицетворяваше Луси. Под прозореца беше поставена количка за чай, явно много стара, защото дървото беше станало почти черно, на която бяха подредени десетина малки саксии с цъфтящи глоксинии.
Жерар помилва кадифените им листенца и си каза, че цветчетата много приличаха на господарката си: на вид бодливи, но на пипане меки като копринено кадифе. На пейката лежеше забравена стара наметка. Той попипа дългите ресни и се засмя, като си представи Луси сгушена в нея. Когато дръпна наметката, от нея изпадна дебел скицник.