Жерар клекна и отвори скицника. Прелисти го внимателно и срамът, че бе допуснал любопитството да вземе връх над чувството за приличие, бе забравен пред растящото учудване.
Нито следа от размитите водни бои — само рисунки с въглен, изпълнени със смели, страстни щрихи. Никога не си беше представял, че крехките глоксинии могат да бъдат рисувани с такава развихрена фантазия. Засмя се гласно, когато откри между скиците на цветя карикатурата на морски офицер, която му напомни за най-добрите карикатури на Хогарт. Луси сигурно щеше да отрече, но надутият пуяк много приличаше на адмирала.
Усмивката му угасна, когато продължи нататък и се натъкна на рисунка на млада жена, почти момиче, която носеше в тъмните си коси червени глоксинии. Полъх на необяснима тъга засенчваше дяволитата й усмивка.
Луси изтръгна скицника от ръката му.
— Мистър Клермон! Какво правите тук, за бога?
Тя стоеше над него с влажни коси, коприненото неглиже беше залепнало за мокрото й тяло. Ръцете й притискаха скицника към гърдите, сякаш искаха да предпазят не само рисунките, но и самата нея от жадния му поглед. Жерар не намери думи да се извини. Завладяващият портрет и ароматът на лимон от прясно измитата коса на Луси го бяха лишили от дар слово.
— Коя е тя? — попита най-сетне той и се изправи. Луси го разбра веднага.
— Майка ми.
— Помните ли я?
— Естествено, че не! — В гласа й имаше надменност. — Тя е имала добрината да умре от родилна треска само седмица след раждането ми и да не смущава повече баща ми със скандалното си поведение.
Браво, Луси! — каза си Жерар. Адмиралът заслужаваше тъкмо този великолепен сарказъм.
— Рисунката е дяволски добра. Имате ли някъде неин портрет? Или миниатюра?
Стресната от безпощадната му настойчивост, тя потърси убежище зад количката с цветята.
— Смити ми я описа. — Свободната й ръка се плъзна несъзнателно по растенията и размести няколко саксии така, че листенцата да получават повече светлина. — Много е обичала глоксинии. Всичко това е от нейните растения. Смити се грижеше за тях, докато станах достатъчно голяма, за да го правя сама.
Жерар стисна здраво зъби. Мъж, който двадесет години беше поддържал спомена за една жена — все едно дали в тези крехки цветчета или в паметта на дъщеря й, — този мъж не биваше да бъде подценяван.
— Не мога да разбера защо е избрала глоксиниите — продължи Луси, докато късаше сухите листенца. — Те са най-капризните цветя на света. Поливат се откъм корените и понасят само сутрешното слънце.
Жерар се опита да си представи какво е да си съпруга на адмирала, но не успя.
— Сигурно е искала да има нещо свое, за което да се грижи.
В сивите очи се появиха сребърни светкавици.
— Глупости! Тя не е била от този тип жени. Била е жена със слаби морални устои, загрижена единствено за поканите, шампанското и за най-новия си любовник, който и да е бил.
Жерар съзнаваше, че Луси е твърде огорчена, за да разбере колко противоречиво беше собственото й поведение. Макар че осъждаше онази непозната жена, тя поддържаше грижливо единствената си връзка с нея и се опитваше да върне майка си към живота — макар и само като скица с въглен.
Жерар разбра, че не адмиралът беше заточил Луси в това прекрасно убежище. Тя самата беше решила да се оттегли тук и да се накаже за греховете, които приписваха на майка й, все едно дали с право или само в обърканите спомени на адмирала. Той предположи, че Луси не за първи път се затваряше пред необоснованите обвинения на баща си, пред наказанията и тираничния контрол на дните й.
Решен да види отново онази жизненост, която му бяха показали рисунките й, Жерар пристъпи към нея с протегната ръка.
— Искам да видя и другите ви работи.
Луси забрави глоксиниите на майка си и се вкопчи с две ръце в скъпоценния си скицник.
— В никакъв случай, сър. Вашето назначение може би ви дава право да ме надзиравате, но нямате право да се ровите в личните ми неща.
— Я, стига, Луси — изсъска той с безсрамна усмивка, която би разтопила и по-неумолими сърца. — Няма защо да се криете. Тези скици са наистина впечатляващи.
Без да иска, тя бутна количката и скъпоценните саксии се разклатиха.
— Вие сте непоносим, сър!
— Често са ми го казвали.
Той посегна към скицника, но Луси се изплъзна от ръцете му и се втурна към отворената врата. Ала Жерар беше упражнявал рефлексите си върху много по-гъвкава плячка от тази. Той спря опита й за бягство, като протегна крак, настъпи ръба на халата й и я сграбчи за талията, решен да я доведе до капитулация. Ако се наложи, ще я гъделичка до припадък.