Луси поклати глава, погледна го смутено и тихо призна:
— Баща ми никога не е виждал тези скици. Никой не ги е виждал. Вие сте първият.
Клермон приседна на ръба на леглото и я зяпна, като че беше говорила на чужд език. През това време Луси размисли и реши, че вече няма никакъв смисъл да го укорява за неприличното му поведение.
— Предполагам, че не сте склонна да ме посветите в причината?
Тихият му глас я успокои дотолкова, че тя отиде при него и измъкна скицника от безсилните му пръсти. Вдигна портрета на Дуум към светлината и внимателно попипа лицето на брадатия мъж с върховете на пръстите си. Беше толкова потънала в спомените си, че не забеляза неволното потреперване на Клермон.
— Сигурно ще ви шокирам, но ще призная, че съм гледала този портрет часове наред и съм откривала в това лице само почтеност и дори благородство.
— Моля за прошка, но дали говорим за един и същи човек? За пирата, който носи на шията си огърлица от човешки уши и изтръгва сърцата от живите тела на жертвите си?
Луси го погледна стреснато.
— Боя се, че всички тези приказки са ужасно преувеличени. Това е само една от грубите несправедливости, които причиних на този човек.
Погледът на Клермон застина.
— А какво ще кажете за злото, което той ви причини? Той ви отвлече и ви хвърли през борда за храна на акулите!
Бузите на Луси пламнаха.
— Сега не говорим за онова, което той ми причини, мистър Клермон, а за онова, което не ми причини.
Тези страстни думи заредиха стаята с напрежение. Един джентълмен би разбрал и би замълчал, но Клермон не беше джентълмен.
Той се облегна на лакти и Луси изпита страх. Този човек изглеждаше съвсем на място в леглото й.
— Продължавайте — помоли той.
Тя сплете пръсти и без да иска, смачка крайчето на рисунката.
— Много добре разбирате, че при дадените обстоятелства той лесно можеше да ме… можеше да… — Тя затърси напразно по-безобидно обяснение.
— Да ви изнасили? — предложи невъзмутимо Клермон. — Да ви отнеме невинността и да ви остави полумъртва?
Пред това безсрамие Луси би трябвало да се почувства обидена, но тя беше изцяло завладяна от ярките искри в очите му и от черния му хумор. Той посочи скиците.
— Значи решихте да предпазите този мъж само защото е проявил сдържаност?
Тя кимна.
— Това е най-малкото, което можех да направя, след като разбрах, че съм сбъркала в преценката си.
Клермон скочи от леглото и Луси изпита чувството, че е станал по-едър от преди малко. Веселието и подигравката изчезнаха от лицето му.
— Наистина не ви е нужно да четете романи, мис Сноу. Вие живеете в роман. Но напук на романтичните ви фантазии този Дуум не е неразбран герой, а отчаян, безогледен негодник, който няма какво да губи.
— Говорите, като че го познавате…
— Познавам немалко мъже като него. Професията ми е такава, нали разбирате? — Той закрачи към нея, но този път Луси не отстъпи. За първи път бе усетила в гласа на охранителя си лаещите тонове на простолюдието. — И нито един от тези типове не би се спрял пред едно разглезено, самотно момиченце…
— Но аз не съм… — възпротиви се засегнато Луси. Ала онова, което последва, я зашемети.
— … колкото и красиво да е това момиче, той няма да му позволи да осуети плановете му! — Клермон я улови за брадичката. — Ако някога отново се сблъскате с Дуум, заклинам ви, не правете грешката да го подценявате! Защото той не е джентълменът, за какъвто го смятате.
Луси слушаше как Клермон смъква идола й от пиедестала, на който го беше издигнала, преглъщаше сълзите си и отчаяно се опитваше да скрие колко болезнено я улучваха думите му.
— Вие явно ме смятате за сантиментална глупачка… — пошепна едва чуто тя.
Мъжът разхлаби хватката си. Ръката му продължи нагоре и приглади един влажен кичур от челото й. При тази проява на нежност Луси спря да диша.
— Точно обратното, мила Луси. Според мен глупакът е вашият благороден капитан Дуум. Ако аз бях отвлякъл жена като вас, никога нямаше да я пусна да си отиде.
Ала той направи точно това — напусна стаята й, без да се обърне нито веднъж.
Когато на следващата сутрин Луси слезе в библиотеката точно в девет нула нула, баща й вече стоеше зад писалището си, а Смити лъскаше месинговия секстант, сякаш животът му зависеше от това. Охранителят й обаче липсваше.
Тя бе прекарала по-голямата част от нощта в безплодни размишления, опитвайки се да разбере дали трябваше да се чувства обидена или поласкана, уплашена или окуражена, защитена или компрометирана. Знаеше само, че всеки път, когато затвореше очи, виждаше не скицата на капитан Дуум, а чифт лешниковокафяви очи, пламтящи от страст.