Местейки се неспокойно на стола си, тя се помоли да намери покой, като се върне към монотонния ритъм на старите дни, когато никой не искаше от нея да мисли.
Наложил най-мрачното си изражение, баща й закрачи към нея. Бастунът му отмерваше шумно стакато по паркета. Веждите бяха сключени над орловия нос като снежни преспи. Същият поглед като след спасението й от „Отмъщение“. Същият поглед от детските й години, когато беше намазала униформените му ботуши с китайски туш, за да го зарадва.
Тя се зае да подрежда хартията и моливите, устоявайки на детинското желание да отвори уста и да му изповяда ужасни грехове, престъпления от страст, извършени в трескавите й фантазии.
— Добро утро, татко. Надявам се, че си спал добре. — Тя изрече тези думи, като че през последните пет дни не беше избягвала да го срещне.
Адмиралът изпухтя недоволно.
— Очевидно не толкова добре като твоя мистър Клермон. — Той извади хронометъра си и като видя часа, лицето му почервеня още повече. — Какво всъщност става тук? Нима хората от моето домакинство са забравили какво значи дисциплина? Кое ще е следващото, Смити? И вие ли ще почнете да спите до обед?
— Не мисля, сър. — Икономът изписа на лицето си ужасено изражение. В личния си списък на смъртните грехове адмиралът беше поставил безделието на второ място. Веднага след изневярата и преди убийството на родител.
Скрил главата си в книга, на вратата се появи мистър Клермон. Гледката на могъщите му рамене превърна всички разумни намерения на Луси в безнадеждна бъркотия. Адмиралът погледна часовника на камината и се изкашля като корабно оръдие.
Клермон вдигна очи и острият му поглед иззад стъклата на очилата забрани на Луси да говори.
— Моля за прошка, сър. Но лорд Хауъл описва триумфа ви при Садрас с толкова хубави думи, че просто не мога да спра да чета.
Невинното изражение на охранителя й беше толкова убедително, че дори Луси беше склонна да му повярва. Този човек беше брилянтен лъжец. Глупавото й сърце не биваше да забравя това му качество.
Клермон се настани на стола си и се зарови в купчината пожълтели писма, без да обръща внимание на пронизващите погледи на адмирала. Луси усещаше, че баща й е обзет от подозрения, и треперенето й се засилваше. Тя знаеше по-добре от всеки друг, че който веднъж бе загубил доверието на адмирала, никога повече не можеше да си го върне.
Свита на седалката в каретата, Луси тъжно размишляваше, че откакто мистър Клермон седеше на капрата при Фен, вътрешността на старото им возило изглеждаше двойно по-голяма. Даже леденостуденият дъжд, който всеки момент щеше да се изсипе от черните облаци над главите им, нямаше да накара Клермон да се скрие при нея.
Бяха на път към Кралския театър на Дръри Лейн, за да видят великата Сара Сидънс в ролята на лейди Макбет. Пиесата подхожда на настроението ми, каза си унило Луси. Опита се да изтананика вулгарната песничка за момичето от Банбъри, но жалките тонове й напомниха болезнено колко празен беше животът й, преди в него да нахлуе Клермон.
След като бе открил рисунките на капитан Дуум и кораба му, охранителят й беше издигнал около себе си стена от студен професионализъм. Мъжът, който я бе отвел в гората на импровизиран пикник, който я дразнеше и предизвикваше, беше изчезнал. На негово място застана точен, грижливо облечен чужденец, който се отнасяше към нея с почтителното уважение на слуга.
Нищо в поведението на Клермон не й даваше повод да се оплаче на баща си. Винаги когато изказваше някакво желание, той сваляше шапка и се покланяше учтиво. Когато я придружаваше на светски забавления, оставаше при каретата или заставаше неподвижен в някой ъгъл, а мрачната му физиономия нервираше другите гости. Даже Силви беше изненадана от професионалното му усърдие.
Сутрин, когато Луси скачаше от леглото и отиваше до прозореца, величественият стар дъб стоеше самотен на поста си и треперейки, издигаше голите си клони към безрадостното небе.
Съзнателната му сдържаност беше наказание, което тя не беше очаквала. За първи път Луси осъзна, че беше свикнала с преувеличено мрачната му физиономия, с подигравателната усмивка и честите му прозевки, докато баща й разказваше. Сега изразителното му лице беше затворено и неразгадаемо.
Тя опъна ръкавиците си. Клермон не й оставяше друг избор, освен да се върне към поведението си на капризна аристократка, но вече не й доставяше удоволствие да се държи по този начин.
Каретата спря. Беше събота вечер и улиците бяха пълни с хора, които разговаряха на висок глас. Кочияшите ругаеха и размахваха камшиците си, конете потропваха нервно и цвилеха сърдито.