— Разбира се, сър, както желаете.
Докато той я носеше нагоре по стълбите, Луси зарови лице в мекото, небрежно завързано шалче на шията му и вдъхна дълбоко чистия мъжки аромат на лавър и тютюн. Само така можеше да се отърве от гадната миризма на типовете, които едва не я насилиха.
Третата стая беше свободна. Жерар я положи върху простото дървено легло и внимателно отдели ръцете й от реверите си. Свали палтото си и загърна раменете й. След това запали единствената свещ и я зави с износеното одеяло.
Студеният дъжд плющеше по прозореца. Капките, ударили се в стъклото, се пръскаха като течни диаманти. В неотопленото помещение беше студено, но след ужасния вятър навън Луси се чувстваше повече от уютно. Тя попипа студеното си носле и си призна, че не стаята й внушаваше уют, а мъжът, с когото я споделяше.
След няколко минути жената на гостилничаря почука на вратата и донесе вода и кафе. Много й се искаше да зърне младата дама на леглото, но Жерар затръшна вратата пред любопитното й лице.
Докато той изливаше димящата вода от стомната в нащърбен керамичен леген, Луси задърпа влажните си коси. Знаеше, че изглежда ужасно. Откак бяха влезли в стаята, Жерар не я удостояваше с поглед.
Ала вместо да подаде легена на Луси, Жерар сам потопи ръцете си във водата и ги затърка с ожесточение, което я уплаши. След като подсуши ръцете си, той отпи голяма глътка кафе и сложи очилата на носа си. Едва тогава я погледна с обичайното си неразгадаемо изражение. Явно нямаше желание да дойде по-близо.
Той не можеше да знае, че самоотвержената му намеса беше засегнала Луси много по-дълбоко от бруталното нападение. Баща й никога не я беше носил на ръце, никога не я беше слагал в леглото, никога не беше милвал косите й, нито беше притискал устни към челото й, след като тя беше заспала. Все още помнеше десетия си рожден ден, когато Смити плахо я бе целунал по бузата.
Сърцето й биеше болезнено. Тя се загърна в дебелия сюртук и потрепери. Имаше чувството, че е гола, копнееше да бъде докосвана, милвана от любещи ръце. От неговите ръце.
Самотна сълза се отрони от връхчето на носа й и тя изпита дълбоко възмущение, че бе допуснала един толкова недостоен симптом на истерия. „Престани да подсмърчаш, Лусинда. Той само си върши работата. И не се прегърбвай така.“ Без да съзнава какво прави, Луси се изправи като свещ и притисна гръб към дървената табла на леглото.
— Никога не сте ме наричали с малкото ми име — проговори делово Жерар, за да сложи край на неловкото мълчание. — Не бях сигурен, че го знаете.
Луси преглътна мъчително и наложи на лицето си учтива усмивка. През това време си припомняше как бе драскала името му, потънала в мислите си, вместо да описва геройствата на баща си.
— Честно казано, бях запомнила, че почва с „ж“, но не бях съвсем сигурна…
Погледите им се срещнаха и Луси спря да диша. В гърлото й се надигна хълцане. Преди да е успяла да вдигне ръка към устата си, тя се разрида неудържимо.
Жерар прекоси стаята с две крачки, седна на леглото и я взе в прегръдката си, като че беше малко дете.
— Няма нищо, мишленце. Няма да позволя никой да ви стори зло.
„Мишленце“. Луси буквално се разтопи от небрежно произнесената нежна дума. Дали и майка й се беше чувствала така при срещата с неустоимо сладкото изкушение?
Жерар я притисна към лудо биещото си сърце и опря буза в косата й, докато тялото й се тресеше от силата на емоционалната буря. Той разбираше по-добре от всеки друг какво й струваха тези сълзи. Тя не беше от жените, които плачеха лесно и без причина. Но сега плачеше, като че трябваше да се освободи от всички сълзи, които беше преглъщала в досегашния си живот — като се започне с несправедливата загуба на майката.
Когато плачът се уталожи до накъсани хълцания, тя се опита да се освободи от ръцете му. Но желязната хватка на Жерар й позволи само да се премести в по-достойна позиция. Той свали шалчето си и изтри бузите й.
— Сигурно ме смятате за безсрамна ревла — проговори, хълцайки, тя. Той й подаде кърпата и тя издуха носа си. — Истерията ми е непростима. Онези мъже дори не ми причиниха болка. Само ме изплашиха. Боя се, че ме завариха неподготвена. — Тя отново зарови лице на гърдите му. — Оказа се, че съм жалка страхливка.
Ръката му се плъзна нежно по гръбнака й, за да й докаже противното. Той опря брадичка на темето й и изрече думите, които бяха в сърцето му от мига, когато я бе видял за първи път.
— Вие сте смело момиче, Лусинда Сноу. Най-смелото от всички. Ако не бяхте, никога нямаше да посмеете да се опълчите срещу негодник като Дуум.