— Капитан кой? — попита замечтано тя и потърка буза в ръката му.
Стомахът му се сви. Копнежът в погледа на Луси не беше за призрачния пират, а за него. Искаше да тържествува, да изпита онова замайващо чувство, което придружава всяко ново завоевание. Но всичко, което усещаше, беше нарастваща паника.
Откъде, за бога, щеше да намери сили да я напусне и да забрави тези замечтани очи? Нежността и отдадеността в погледа й? Трябваше да избяга още когато Луси беше събудила закрилническия му инстинкт. А той игнорира предупреждението и се изложи на още по-голяма опасност.
Беше постъпил на работа при адмирала, за да уреди сметките си с него. Уреждането на тези сметки не търпеше колебание и отклоняване на вниманието. Даже ако то беше толкова изкушаващо като прекрасната дъщеря на работодателя му.
Опитвайки се да се пребори с горчивото съжаление, той взе очилата и ги наложи на носа си. Погледът на Луси потъмня, сякаш беше разбрала съвсем точно, че той отново издигаше помежду им предишната невидима бариера. Той можеше само да се надява, че бариерата беше достатъчно здрава, за да й устои.
— Мисля, че театърът скоро ще свърши — заговори рязко той, избягвайки погледа й, и мушна ръце в ръкавите на сюртука си. — Да се прибираме, иначе рискуваме адмиралът отново да ви наложи наказание.
— Не забравихте ли нещо?
Упорито вирнатата брадичка събуди недоверието му и той вдигна едната си вежда.
— Може би ръкавиците ви? Или пък чантичката?
— Вашето положение в нашия дом. От няколко часа не сте на работа. Нали напуснахте? — Тя скръсти ръце пред гърдите си и го погледна предизвикателно. — Аз вече не съм под вашата опека, сър.
Жерар трябваше да събере цялата си самодисциплина, за да не избухне. Той опря ръце от двете й страни върху таблата на леглото и я взе в плен между мускулестите си лакти. Луси потрепери — но едва след като облиза устни с розовото връхче на езика си. Жерар отчаяно закопня да я целуне отново и прокле последствията.
Вместо това той се наведе към нея, потърка нослето й с върха на носа си и заяви натъртено:
— Вие, мис Сноу, сте изцяло и само моя грижа. И дано бог се смили над двама ни.
14
Луси затвори кристалното флаконче с лимонова есенция и си пожела чувствата да се запушват също така лесно. Откакто Жерар я беше отвел вкъщи през онази нещастна вечер и се бе сбогувал с кратък поклон пред вратата, тя живееше в непрестанни опити да успокои сърцето си и да спи спокойно.
За първи път в живота си изпитваше остра нужда от майка, на която да се довери. Или поне от човек, по-възрастен и по-опитен от нея, за да и помогне да се оправи в бъркотията от противоречиви чувства.
Тя издуха финия пласт оризова пудра от мраморната плоча на тоалетката и почисти сребърната си четка. На всяка цена трябваше да приведе спалнята си в ред. След като почисти четката, тя прибра самотния чорап от таблата на леглото.
Пръстите й потеглиха тънката коприна, сякаш беше спасително въже. Може би баща й имаше право. Може би тя наистина беше наследила склонността на майка си към истерия. Иначе защо се люшкаше непрестанно между ликуването и отчаянието?
Тя присви очи и потрепери при спомена за брадичката на Жерар с примамливите сенки на набола брада, които дразнеха шията й. Чорапът се изплъзна от безсилните й пръсти. Коравата табла на леглото се притисна в гърба й и я накара да осъзнае колко двусмислено изглеждаха разхвърляните и измачкани завивки.
Луси стреснато отвори очи. Тя не беше като майка си. Тя беше създадена от стабилно дърво. Нямаше да се предаде на безбожните чувствени удоволствия, които бяха лишили майка й от любовта на адмирала и в крайна сметка й бяха стрували живота.
Тя отвори гардероба и натъпка разхвърляното бельо в най-задното чекмедже. Ала бунтовният куп коприна и дантела устоя на всички опити да бъде прибран. Тя пробва няколко пъти да затвори препълненото чекмедже, но после призна поражението си, прекоси бързо стаята и се отпусна на пейката под прозореца.
В портиерската къщичка все още светеше — точно както беше предполагала.
Стъклата на прозорците й бяха запотени. Луси се почувства като безпомощно малко животинче, затворено в стъклена клетка. Целувката на Жерар беше преобърнала света й с главата надолу и не бе оставила нищо стабилно в него. Блещукащите парченца около нея — колкото красиви, толкова и опасни, — се групираха в нови, непознати мозайки.
Ти си влюбена в него, нали?
Обвинителният глас прозвуча толкова реално, че на прозореца се очерта мрачното лице на баща й. Луси отчаяно обърна гръб на видението.