Досега най-добрата й защита срещу изречените и неизречените обвинения на адмирала беше невинността. Тя преглъщаше гнева си от несправедливостите на баща си, убедена в своята добродетел.
Сега обаче нямаше оправдание. Беше виновна по всички точки на обвинението. Заслужаваше наказание, защото обичаше един мъж.
Тя притисна лице към студеното стъкло. Капитан Дуум може би беше ограбил душата й, но сега беше готова доброволно да дари сърцето си на Жерар Клермон.
На зазоряване Луси стоеше скрита зад стария дъб и наблюдаваше собствения си дъх, който отлиташе на облачета в ледения въздух. Вече беше разбрала, че няма смисъл да лъже мистър Клермон. Той винаги разбираше истината. Разумното обсъждане на създалата се ситуация между двамата, както подобаваше на възрастни хора, щеше да реши проблема. Даже човек с остър ум като Жерар нямаше да устои на логиката й.
Откъм портиерската къщичка се чуха стъпки, които скърцаха по заледената трева. Луси притисна гръб към грапавото стъбло, затвори очи и зачака напрегнато. Облак цигарен дим се понесе покрай нея и тя го пое дълбоко в дробовете си, сякаш беше магически тамян, който щеше да й вдъхне сили.
Опита се да направи разлика между разума и обърканите чувства, както я беше научил адмиралът, заметна грациозно вълненото си палто и излезе иззад дървото.
Жерар спря като закован. Не изглеждаше особено изненадан, но Луси го възприе като обезпокояващо предпазлив, като че беше очаквал тази неизбежна среща и едновременно с това се беше надявал да я избегне.
Сърцето й се качи в гърлото и я задави. Жерар беше с разкопчан сюртук и полуотворена риза. В ъгъла на устата му висеше димяща пура. Косата му беше разрошена, като че се беше измъкнал направо от леглото. Зимното слънце, което се опитваше да пробие утринната мъгла, позлатяваше краищата на косата му.
Лицето му обаче — момчешко лице, набраздено от цинични сенки на уморен от живота мъж, — лиши Луси от толкова трудно извоюваното й самообладание.
Той пъхна ръце в джобовете на панталона, отстъпи крачка назад и я измери с въпросителен поглед.
Сега е моментът, каза си ободрително тя. Сега трябваше да му представи добре обмисления си, грижливо подреден анализ на чувствата и реалистичните перспективи за бъдещето, които беше формулирала през последната безсънна нощ.
Тя отвори уста. И каза само:
— Обичам те.
Жерар онемя и оглуша. Знаеше, че няма да удържи на лицето си маската на равнодушието. Нямаше доверие в себе си. Не можеше да говори с Луси, защото щеше да й разкрие колко силно я желаеше. Но не беше в състояние да я освободи от тиранията на баща й. Всичко, което можеше да й предложи, беше нов вид пленничество, изпълнена с наслади, но краткотрайно, за което тя щеше да съжалява цял живот.
Пурата падна от устата му и угасна в студената трева също като мечтите на Луси. Без да каже дума, Жерар се обърна и се запъти обратно към портиерската къщичка.
— Нещо лошо ли казах? — пошепна беззвучно тя, опря буза о студеното стъбло и потърси утеха в достопочтения стар дъб. Топлият поток от сълзи я заслепи и тя не забеляза яркия слънчев лъч, който се отрази в един от прозорците на втория етаж.
Когато Смити внесе в частния салон таблата със закуската и няколко вестника, балансирайки със сръчността на професионален жонгльор, адмиралът бързо отпусна далекогледа.
— По дяволите, човече — изфуча той. — Колко пъти съм ви казвал, че трябва да чукате!
— Извинете, сър, но нямах свободна ръка.
— Скоро ще имате две свободни ръце за нова работа, ако още веднъж си позволите подобно безсрамие.
Смити остави таблата на дъбовата масичка. Докато адмиралът спокойно продължаваше да шпионира, икономът се престори, че подрежда книжата му, и се промъкна към един от прозорците. Успя да види Луси, която се влачеше с превит гръб като стара жена по моравата към къщата, и челото му се набръчка угрижено.
— Тази малка проклетница е решила да довърши онова, което започна майка й — изсъска адмиралът и остави далекогледа. — Не биваше да назначавам този Клермон. Мислех, че е по-твърд. Че е достатъчно мъж, за да устоява на женските хитрости.
— Според мен човекът се държи доста добре, сър. Досега не съм забелязал нищо осъдително в поведението му спрямо мис Луси. — Смити знаеше, че ще бъде наказан, задето защитаваше Клермон, но не се побоя да го стори.
— Така значи! Но вашата оценка не е строга като моята, нали? — Адмиралът се настани във високото си кресло и вдигна сребърното капаче на съда, пълен с пържени в масло яйца и прясна риба. Сноу си хапваше така всяка сутрин, преди да закуси с Луси сух хляб и чай. Той посочи вестниците и попита: