— Нещо за Дуум?
— Нищо, сър, съвсем нищо. Може да е проумял, че е безсмислено да атакува открито човек с вашите способности и вашия интелект.
За щастие на Смити непоколебимото самочувствие на адмирала му попречи да чуе саркастичната нотка в тези думи. Сноу набоде на вилицата си парче риба.
— Трябваше да смачкам този червей с ботушите си, когато имах удобен случай да го сторя. — Вилицата спря на половината път до устата му. — Луси ще излиза ли тази вечер?
— Да, сър. Днес е зимният бал с маски на семейство Хауъл.
— Отлично! — Адмиралът задъвка с видимо удоволствие. — Погрижете се да изгладят униформата ми. Ще се мерна за малко, след което ще се занимая със собствените си дела.
— Тъй вярно, сър. Ще се погрижа за всичко. — Смити се обърна да си върви.
— Смити!
— Какво има, сър?
— Утре сутринта преди девет се обадете на мистър Бенсън и му наредете да намери заместник на мистър Клермон. Поведението на този човек не ми харесва.
Смити запази непроницаемото си изражение.
— Каква причина да назова за уволнението на мистър Клермон?
Адмиралът размаха вилицата си и окапа вестника с жълтък.
— Кажете му, че оценяваме високо свършената от него работа и бихме се радвали да му дадем отлична препоръка. И така нататък, и така нататък.
— Както желаете, сър.
Смити удари токове и поздрави отсечено. Какъв позор за цяла Англия, помисли си злобно той, че човек със стратегическия талант на Лусиен Сноу беше надарен с фаталната склонност да подценява враговете си.
Зимният бал с маски на семейство Хауъл беше грижливо поддържана традиция. Лорд Хауъл беше организирал първия бал преди повече от десетилетие, за да внесе малко радост в дългите, мрачни зимни месеци, когато в града нямаше увеселения и повечето хора от изисканото общество се оттегляха в извънградските си имения. Оставащите очакваха бала с повече нетърпение отколкото Коледните празници.
Докато слизаха по широкото стълбище към балната зала, Луси положи ръката си в копринена ръкавица върху лакътя на баща си, очаквайки да изпита добре познатата смесица от любов и гордост. Ала почувства само странна празнота, сякаш часовете, които беше прекарала плачеща в стаята си, бяха отнесли скъпоценните детски спомени и бяха разкъсали сърцето й.
В желанието си да върне поне част от старите чувства тя погледна към баща си през отворите на коприненото си домино. Той носеше маска от златна тъкан — чиста формалност, подходяща за прясно излъсканите ордени, които красяха гърдите му. Между всички военни величия, събрани на бала, нямаше дори един, който да не го познае. Облечен в галауниформа с еполети с дълги ресни и блестящи ботуши, Лусиен Сноу олицетворяваше цялото величие и романтика на кралската флота. Луси трябваше да се чувства почетена, че тази вечер баща й се опираше на нея, а не на бастуна си.
Разкошната му бяла коса заблестя като скреж под стотиците канделабри. За един бегъл миг — когато той сведе глава и благодари за оказаната му почит, — Луси изпита старото възхищение. Баща й отново стана най-прекрасният човек на света.
Тя се почувства малка и нищожна. Като че не се опираше на лакътя му, а се беше вкопчила в колосаните поли на фрака му и се опитваше да му привлече вниманието.
„За бога, Смити! Защо това дете още не е в леглото? Ако не понасям нещо на този свят, това са нахалните хлапачки!“
Без да иска, Луси притисна по-силно лакътя на баща си. Той я погледна недоволно, издърпа ръката си и приглади невидимите гънки. Като видя идващите към тях домакини, бързо изписа на лицето си любезна усмивка.
Сърдечният поздрав на лорд и лейди Хауъл не прогони студа в гърдите на Луси. Там, където някога пулсираше топло сърце, сега зееше студена дупка. В глупостта си тя бе дарила това сърце на Жерар Клермон. Какво ли си мислеше той за нея след онова смешно признание? Че има насреща си лекомислена хлапачка? Или болно от любов момиченце? Тъй като я беше страх да не открие в лешниковите очи подигравка, снизходителност или — още по-лошо — съжаление, тя избягваше упорито погледа му, докато се качваха в каретата.
— Луси, мила, та ти си студена като лед! — извика загрижено лейди Хауъл и разтри ръцете й.
Лицето й беше копие на Силви, но цялото набръчкано. С контури, които времето беше размило като оставена на дъжда картонена маска.
Луси хладно издърпа ръцете си и блестящите сини очи на лейди Хауъл се помрачиха. Тя не знаеше, че момичето беше на ръба на душевния срив.
— Прощавайте, но навън е много студено.
Когато лейди Хауъл прие извинението и на свой ред отговори с няколко нищо незначещи думи, Луси се почувства още по-зле отпреди. Многоцветните стени на балната зала бяха драпирани с бял шифон. По стъклата на високите прозорци блестяха истински ледени цветя. Мраморните камини в двата края на дългия салон не осигуряваха достатъчно топлина и много от гостите бяха останали с палтата и наметките си, което подхождаше на маскарада.