— Искате ли да донеса кожения камшик, сър, за да ме бичувате?
— Не ме предизвиквай — изгърмя капитанът. — Трябваше да те оставя на палача в Санто Доминго, но пропуснах удобния случай.
Дуум се наведе точно в мига, когато краят на фокмачтата прелетя над главата му, смъкна се в товарното помещение и скочи на дъските с гъвкавата елегантност на хищна котка. Приглади брадата си и се обърна към негъра.
— Нима сте толкова дълго в морето, та не забелязахте, че имате насреща си проклета жена?
— Тя се виеше като плъх, сър. На някои места беше мекичка като изгнила праскова, но си помислих, че адмиралът е омекнал. Нали вече не е на служба…
— По-скоро ти си омекнал. В главата.
— Кабината беше отбелязана в корабната книга точно както вие казахте, сър: Л-У-С — точка — С-Н-О-У.
Дуум все още не можеше да се примири с талантите на кормчията си: той беше образован и умееше да различава буквите, но не можеше да чете. Разтърси ядосано глава и влезе навътре в тъмното помещение.
— Ако е нечия съпруга или дъщеря, цялата флота от Ламанша ще се втурне да ни преследва още щом се зазори. Успя ли да научиш поне името й?
— Съжалявам, сър, но Желязната дева беше заета. Там спи Кевин. Освен това не аз, а вие сте известен с навика си да всявате ужас и страх в сърцата на невинни млади момичета.
Дуум му хвърли мрачен поглед и двамата спряха пред зарезената отвън врата.
— Междувременно малката сигурно е онемяла от страх. Появата ти е била достатъчна да й докара кошмари за цял живот.
За да потвърди съгласието си, придружителят му оголи зъби в ослепителна усмивка, която подчерта още повече черния цвят на лицето му. Голият череп беше толкова блестящ, че капитанът спокойно можеше да се огледа в него. Черният кормчия беше най-верният му човек, той пазеше гърба му в сраженията, но непоклатимото му спокойствие често го довеждаше до ярост.
Дуум се обърна към вратата. С движение, което произхождаше от отдавна отминал и забравен друг живот, той приглади разрешената си коса и опъна батистената риза.
— Това разпит ли ще бъде или сгледа? — изгърмя развеселено придружителят му.
— Още не знам. Може би нито едно от двете. Може би и двете. — В очите му не бе останала и следа от хумор. Мрачната линия около устата беше в състояние да убеди и най-големите скептици кое беше истинското му съществуване. — Ще направя всичко необходимо, за да открия защо морално недостижимият адмирал Сноу е затворил жена в кабината си.
Той вдигна резето, отвори широко вратата и влезе в собствената си, великолепно обзаведена каюта.
Ама тя е дете — беше първата, изпълнена с ужас мисъл на Дуум. Кормчията му беше похитил малко момиченце!
Бързо примигване коригира първото впечатление. Странно, но не ръстът, а позата на пленницата го накара да я помисли за дванадесетгодишно хлапе. Тя седеше гордо изправена на прост дървен стол. Точно така, сякаш се чувстваше съвсем малко неудобно — или я стискаха обувките, макар че глезените й бяха вързани за краката на стола, а ръцете на гърба.
Той очакваше истеричен пристъп, но бледите бузи под копринената връзка на очите бяха чисти от сълзи. Тя се намръщи с лека досада, сякаш очакваше някой да мине и да й предложи чай. Видимата й решителност да игнорира присъствието му го развесели и обърка едновременно.
Той я огледа изпитателно. Кормчията му не беше рискувал. Единственото свободно у нея беше косата й, която падаше на гърба като сноп пепелява коприна без нито една фриволна къдрица.
Дуум се намръщи още повече. Роклята й беше ужасно смущаваща. Нима негърът я беше отвлекли направо от леглото? Не беше възможно модата да е претърпяла такава коренна промяна само за шест години. Много добре помнеше десетките шнурове, копченца и кукички на дамските тоалети.
А тази рокля с висока талия беше изцяло свободна от подобни препятствия — толкова свободна, че му се стори едва ли не безсрамна. Тънката копринена пола беше залепнала за разкрачените крака, а прозрачната фуста беше по-скоро предизвикателство, отколкото бариера. Копринени чорапи в нежно гълъбовосиньо подчертаваха тънките глезени. Завързаните назад ръце вдигаха малките гърди под тънката материя на корсажа. Погледът на Дуум не можа да се откъсне от тях. Кормчията му се бе излъгал. Тя беше като свежа праскова. Узряла, корава праскова.
Отдавна въздържащото се мъжко тяло веднага реагира на тази гледка. Пленницата му може би мамеше с детинската си поза, но той реагира като мъж. Дуум отиде до ниската масичка от тиково дърво, завинтена в ъгъла, и си наля малко бренди, за да потуши огъня в гърдите си.