Пиратът през цялото време се усмихваше развеселено, но когато Жерар се върна при Луси, устните му бяха здраво стиснати.
— Приятел ли ви е? — попита тихо тя.
— Да, стар познат — отвърна кратко той.
— Учудващо е какви обществени връзки има един бивш куриер от Боу Стрийт — установи развеселено тя и хлъцна съвсем не като дама.
— Има още много неща, които ще ви учудят — отговори ядно той, хвана я за раменете и впи поглед в лицето й, сякаш искаше да го запомни завинаги. Отчаяната му хватка я отрезви.
В този момент на входа се появиха група мъже и разрушиха магията на мига помежду им. Водени от мъж, облечен само с фланелени долни гащи, с подуто синьо око, в залата нахлуха десетина слисани градинари. Гостите в един глас извикаха от ужас.
Пронизващият носов глас на водача им накара Луси да запуши ушите си.
— Той ме натика в храстите, само си представете! Като че съм някакъв боклук! А аз съм дук Манингтън, за бога! Член на горната камара. Този човек трябва да си получи заслуженото. Ще го натикам собственоръчно в Нюгейт още преди да е свършила нощта! — Пръстите му трепереха от възмущение. — Ето го! Тази маска ми струваше цял куп пари! Навсякъде бих я познал! Хванете го!
Бавно и спокойно, и все пак достатъчно бързо, за да не бъде заловен от собствените си градинари, лорд Хауъл свали маската си.
Манингтън се огледа объркано, като забеляза морето от маски в залата. Ала много скоро лицето му просветна.
— Ето го! Зад онази колона. Познах негодника!
Луси се изкиска развеселено.
— Сега пък избра викария!
Когато побеснелият херцог започна да обвинява гостуващите мъже един по един, в залата избухна истински хаос. Луси видя с ъгълчето на окото си как мнимият пират бързо се измъкна през една странична врата.
Жерар изведе Луси на терасата. Леденият въздух я задави и тя го погледна укорително. Стъпи на един наклонен камък и щеше да падне, ако придружителят й не я беше задържал. Двете им маскирани лица — неговото кораво и неумолимо, нейното сладко и несигурно — бяха само на сантиметри едно от друго.
Въздухът помежду им заблещука като напръскан със звезден прах. Луси вдигна глава и в очите й блесна учудване. Тя го пусна и се понесе в танцова стъпка по моравата.
— О, погледнете, Жерар! Не мога да си спомня кога за последен път в Лондон е валял сняг! Не е ли прекрасно?
Мъжът изобщо не забелязваше ситните снежинки, които се сипеха от черните облаци. Очите му бяха приковани в Луси, която беше разперила голите си ръце, сякаш искаше да прегърне целия свят, и улавяше снежинките с езика си. Дете, същинско дете!
— Вие сте прекрасна.
Като чу сериозния му глас, Луси отпусна ръце. Изведнъж усети студ и се разтрепери. Погледът му излъчваше топлина. Магнетична топлина, която я привлече към него.
Снежинки падаха по раменете и косата му. За да се увери, че този мъж действително беше невероятният й охранител, а не опасен чужденец, тя смъкна маската от лицето му.
На устните й изгря дяволита усмивка.
— Я виж ти, мистър Клермон, а аз си мислех, че без очилата сте сляп като прилеп!
Очите му потъмняха, но в ирисите им нямаше нито следа от циничния хумор, който Луси беше очаквала.
— Така е. Сляп съм за всичко освен за вас.
Той също свали маската й и лиши прекрасното й лице от единствената му защита. Знаеше, че играе нечестно, че подобна постъпка подхожда повече на уличните хлапета, към които беше принадлежал някога. Но сега беше по-важно да спечели играта, отколкото да се придържа към правилата.
Като видя нежността и копнежа в очите й, Жерар разбра, че трябваше да я отведе вкъщи. Далече от опасната му близост.
Той хвана ръката й и забърза навън. Двамата тичаха срещу вятъра и замръзналата трева под стъпките им скърцаше тревожно.
Луси избухна в смях. Късчета от спомен преминаха през главата й, но опиянена и превъзбудена, каквато беше, тя не можа да ги сглоби в мозайка.
Спряха едва на калдъръмената входна алея. Но каретата на Сноу не се виждаше никъде.
— Сигурно адмиралът я е взел — проговори задъхано Луси и притисна ръка към сърцето си. — Вероятно смята да ми я изпрати по-късно. — Като видя мрачното изражение на Жерар, тя добави: — Нали не сте си помислили, че би могъл да тръгне пеш?
— Ако да, само през водата — изръмжа сърдито той.
После я потегли към пустия файтон, който беше спрял от другата страна на алеята. Имаше още много време до края на бала и кочияшът сигурно играеше на зарове със слугите.