Двата кафяви коня, впрегнати във файтона, затропаха нервно с копита при приближаването на двамата непознати. От аристократичните им ноздри се издигаше пара.
— Тогава ще се задоволим с това. — Жерар се огледа бдително, но не видя жива душа. Улови Луси през кръста и я настани удобно на разкошната седалка.
Преди да е затворил вратичката, тя го заплаши с високо вдигнат пръст.
— Признайте, нагли човече! Вие сте непознатият, присвоил дрехите на бедничкия херцог и скъпата му маска! Веднага разбрах!
Той се улови за сърцето, като бе му бе нанесла смъртоносна рана.
— Подозирате мен? Човека, посветил целия си живот на запазването на реда и правото?
— Подозирам човека, който не се побоя да открадне чуждата карета, за да ме прибере вкъщи — обясни Луси с унищожителна логика.
— Само я взех назаем — поправи я с усмивка той. Очите й засвяткаха развеселено.
— Не съм сигурна дали мога да си позволя вашата компания, сър. Ами ако съблечете и моите дрехи?
В слабините му се надигна перверзното желание да я притисне върху дебелите възглавници на каретата и да направи точно това. От гърлото му се изтръгна първобитно ръмжене, което би накарало мнимия пират да побледнее от завист. Той сложи ръка на тила на Луси и привлече лицето й към своето, докато пълните й устни се озоваха само на сантиметър от неговите.
— Не ме предизвиквайте.
Той я бутна и тя падна на възглавниците. Луси се изкиска и краката й в леки обувчици се вдигнаха във въздуха, за да му разкрият голяма част от дантелената фуста и розовите копринени чорапи.
Жерар изохка и затръшна вратата на каретата. После опря трескавото си чело на стъклото и се запита кой дявол го беше накарал да налее в устата на добродетелната мис Сноу толкова много шампанско.
Докато чакаше дишането му да се успокои, той откри върху позлатената вратичка на каретата релеф на орел с широко разперени криле и отдолу гравирано името Манингтън. Същият херцогски герб, същата карета, която в онзи студен есенен ден беше прегазила бедняшкото дете и го беше оставила да лежи в калта.
Той отметна глава назад и от гърлото му излезе дрезгав смях. Явно беше предопределен да въздава справедливост и прокълнат никога да не я получава.
Докато пътуваха към Йона, Луси забавляваше охранителя си с куплети от „Момичето от Бънбъри, сладко като круша“, досъчинени от самата нея. Жерар много скоро заподозря, че Луси си съчиняваше стихчетата по време на самото пеене, и комично извъртя очи, когато от устата й излязоха няколко не особено прилични думички. Тя нямаше ни най-малка представа какво пееше и какъв ефект произвеждаше тъмният й алтов глас върху възбуденото му тяло. Не му оставаше нищо друго, освен да изплющи с юздите по гърбовете на конете, за да стигнат по-бързо.
С надеждата никой да не забележи „наетата“ кола или пък подопечната му млада дама Жерар спря в задния край на къщата и благодари на бога, когато установи, че навсякъде е пусто и тъмно. Ранното им завръщане от празненството, което обикновено продължаваше до зазоряване, щеше да бъде пълна изненада за прислугата.
Той отвори предпазливо вратичката, без да знае дали трябваше хубаво да напляска Луси, за да я отрезви, или да я нацелува, за да я направи още по-луда, отколкото и без това беше.
Когато Луси увисна на ръката му, той се спъна и в крайна сметка я намести в идеалната позиция за първото си намерение. Плесна я доста силно по дупето и остави ръката си върху възхитителната закръгленост. Луси зарита сърдито и копринената й рокля зашумоля изкусително.
— По дяволите, Луси, престанете да ритате! — изсъска той — повече от инстинкт за самосъхранение, отколкото от гняв.
Ръцете вече не се подчиняваха на волята му. Той усети как дясната се плъзна под полата й към края на чорапа, сякаш замисляше нещо лошо.
— Как смеете! — изпъшка Луси, когато той закрачи с тежки стъпки по моравата и я раздруса. — Баща ми никога не ме е пляскал така.
— А е трябвало. Всеки ден порция бой. И то солидна.
Тя понечи да отговори с достойнство, но избухна в смях.
— Не съм му давала повод да ме бие. Бях послушно момиче. Не смятате ли и вие, че съм най-послушното момиче на света, мистър Клермон?
— Безусловно — отговори той и пръстите му стигнаха до гладката гола кожа над чорапа.
— Докато танцувахме, най-големият брат на Силви ме научи на една нова песничка. Искате ли да я чуете?
— Не!
Луси невъзмутимо вдигна глава и запя: