Тя приглади полата си и стана.
— Вземи ме със себе си.
Жерар, който тъкмо връзваше шалчето на врата си, спря насред движението. Луси беше готова да се откаже от всичко заради него — от доброто си име, от богатството, дори от неизпълнимия, но въпреки това неустоимо привлекателен шанс да спечели обичта на баща си. Острието на цинизма се заби дълбоко в сърцето му и му даде силата да направи онова, което трябваше.
— Време е да си вървите, мис Сноу — проговори студено той, без да се обърне. Много добре знаеше, че всяка негова дума нанася удар върху чувствителната й гордост. — Ако присъствието ви в портиерската къщичка ще ми струва препоръчителните писма, това ще ме засегне дълбоко.
Той чу как крачетата й пробягаха по грубите дъски на пода и усети лек студен полъх. Обърна се рязко към отворената врата и успя да види как Луси изчезна като фантом зад завеса от бели снежинки.
Юмрукът му удари рамката на вратата. Луси беше права. Утре сутринта той вече нямаше да бъде тук. Щеше да изчезне от тази къща само след час. Все едно какво щеше да му струва бързането, той не можеше да остане в дома на баща й нито минута повече. Знаеше какво ще се случи, ако все пак останеше. Щеше да се промъкне в луксозните покои, които Луси наричаше просто „спалня“, да успокои риданията й с целувки и да укроти наранената й гордост с мощните, жадни тласъци на тялото си.
Той притисна устни върху юмрука си и вдъхна дълбоко аромата на лимони и мускус, полепнал по пръстите му като афродизиак. Красивата дъщеря на адмирала никога нямаше да разбере, че е избягнала опасността на косъм и каква висока цена беше платил той за тази милост. Досега се смяташе за мъж, който няма какво да губи, а в края на краищата беше загубил едничкото нещо, за чието съществуване дори не беше подозирал.
Сърцето си.
17
Луси се препъваше по моравата и всяка от тромавите й крачки се отпечатваше върху тънката снежна покривка. Кръвта бучеше в ушите й, като че искаше да заглуши ехото от грубото отблъскване. Ледени снежинки бодяха лицето й и се топяха под топлите сълзи, които се стичаха по бузите й.
Тя не знаеше къде отива, докато не видя покрития със сняг силует на добрия стар дъб. Скри се под клоните, падна на колене и обгърна с ръце горната част на тялото си, докато студът хапеше голите й крайници.
Нощта нашепваше тайните си на скърцащите сухи клони. Луси се взираше в снежната пелена и чакаше да я обземе ожесточение, чакаше да изпита омраза. В същото време съзнаваше, че това щеше да бъде лъжа. Хълмовете, които се спускаха меко към реката, бяха прекрасни под тънката снежна покривка. Снежинките танцуваха и се въртяха във вихъра на ледения вятър. Луси потрепери. Светът беше толкова красив. Измамно красив. Като любовта.
Тя скри лице в ръцете си. Жерар не я искаше. И баща й не я искаше. Жерар я желаеше, както мъжете желаят жените, но никога нямаше да я обикне.
Толкова ли беше грозна, че никой не можеше да я обича? А след тази нощ вече нямаше да има и кой да я пази. Светлината в портиерската къщичка нямаше да гори до полунощ. На разсъмване никой нямаше да стои под стария дъб. Никой нямаше да пуска кълба синкав дим в лицето й или да я дразни, докато избухнеше в смях. След тази нощ присъствието на Жерар щеше да бъде само спомен, мъчително ехо от кратка интермедия в безцветния й живот.
Луси заби нокти в лактите си, приведе се напред и си заповяда да престане да плаче. Ала болката бе оставила сълзите зад себе си и я тласна в безмълвна агония. Лицето й беше сухо и безизразно, когато най-сетне го вдигна отново към мрачното небе.
Зад тъмните прозорци на библиотеката трепна светлинка. В гърлото й се надигна горчивина. Баща й нямаше време да каже лека нощ на единствената си дъщеря, но имаше достатъчно време да работи до разсъмване. Сигурно преработваше мемоарите си, като разкрасяваше геройствата, записани преди това от прилежната му дъщеря.
Тя се надигна и изпъна крехкия си гръб. Вятърът залепи тънката рокля за краката й и й напомни за нощта на борда на „Тиберий“, когато „Отмъщение“ изникна като призрак от мъглата. Жерар беше прав поне в едно. За нея беше по-добре да мечтае за онзи призрачен пират, вместо да обича мъж от плът и кръв.
Когато се запъти към къщата, стъпките й бяха решителни и целенасочени. Макар че Жерар си отиваше по свое желание, тя трябваше да бъде уверена, че не е бил прогонен от непоносимите изисквания на баща й. Нямаше ни най-малка представа как щеше да заговори по темата, след като нахлуеше в свещеното убежище на баща си, но нямаше да му позволи да я прогони. Никога вече нямаше да се крие в ъгъла и да ближе раните си от поредното отблъскване.