Тя се промъкна в къщата през страничния вход и мина през фоайето. Сенки забулваха многоъгълното помещение и поглъщаха тихия тропот от стъпките й по полирания паркет. Колко пъти красиво резбованото тиково дърво и беше препречвало пътя към живота на баща й? Беше необходимо съвсем малко, за да направи самотното дете щастливо. Едно подръпване на панделката, една мила усмивка, от време на време справедлив укор вместо леденостудените бури, които задушаваха в зародиш всеки порив към нежност.
Луси си спомни колко пъти се беше промъквала на пръсти и беше посягала към месинговата брава и буквално усети как се скова. Когато натисна бравата, ръката й затрепери издайнически.
Освен призрачното шептене на вятъра зад прозорците в неотоплената библиотека не се чуваше нито звук. Луси се огледа объркано. Пред шкафа се издигаше заплашителна сянка, чу се бързо поемане на дъх, пламна огънче и в миг угасна.
Луси направи няколко крачки към шкафа.
— Татко? — пошепна тя. И след малко: — Смити?
Може би някой от слугите беше решил да задигне малко шери, помисли си Луси, но тогава от сянката се отдели тъмна фигура и преодоля дистанцията помежду им с грациозността на гладен хищник.
Обзе я паника. Въпреки това в главата й отекна укорителният глас на адмирала:
„Ти не означаваш нищо за него, глупаво момиче. Той няма да дойде.“
Пренебрегвайки го, тя отвори уста да повика единствения човек, в чийто ръце беше намерила закрила, макар и само за кратко време.
„Жерар.“
Безмилостна ръка притисна устата й и задуши вика й. Непознатият я притисна до гърдите си и я отнесе до писалището на баща й. Безизходното положение почти й отне волята за съпротива и изостри сетивата й за онова чувство на изоставеност, с което се бореше от детските си дни.
Жерар нямаше да дойде. Нямаше да инсценира дръзка спасителна акция. Нямаше да прогони безликия демон от библиотеката, нито пък да избърше сълзите й.
Тя беше сама. Съвсем сама.
Горчивото прозрение й даде сили да се бори, изпълни я с отчаяната смелост на човек, който няма какво да губи. Тя се замята в ръцете на нападателя си, заудря го с юмруци, опита се да го ритне. Когато петата й улучи глезена му, той изохка от болка и й причини горчиво, макар и кратковременно задоволство.
Мъжът възседна махагоновото писалище на адмирала и двамата бяха силно раздрусани. Луси се възползва от падането, за да забие зъби в ръката, която стискаше устата й, и не спря, докато не усети металическия вкус на кръвта му.
Мъжът изруга и издърпа ръката си. Ала преди Луси да е успяла да изпищи, върху лицето и бе притиснато нещо влажно и силно миришещо. В първия момент тя повярва, че той смяташе да я задуши, за да я накаже за съпротивата й.
Отвратително сладникавата миризма запари очите и нахлу в дробовете й. Сковаността изчезна от крайниците й и краката престанаха да я държат. Светът около нея се завъртя и водовъртежът я погълна. По някое време усети, че нападателят бе разхлабил хватката си. Отчаяно търсейки нещо стабилно в света, загубил твърдостта си, Луси се обърна с лице към похитителя. Ръката й се притисна към тила му и се плъзна по яката като карикатура на любовна прегръдка. При допира до горещата му кожа скованите й стави се отпуснаха и тя успя да разтвори ризата му. Търсещите й пръсти напипаха белег от рана.
Белег, който можеше да бъде причинен само от ножче за писма с дръжка от слонова кост.
— Дуум… — изохка невярващо тя.
Още веднъж направи опит да се хване за нещо действително и събори обожавания пясъчен часовник на баща си от писалището.
Последното й усещане беше за сипещ се върху стъпалата й пясък. След това времето спря и тя не усети как силните ръце на Дуум спряха пропадането й към нищото.
— Смити!
Заповедническият рев на господаря наруши добре подреденото сутрешно спокойствие на дома. Онези слуги, които бяха служили на адмирала още преди пенсионирането му, се изпокриха по ъглите и се разтрепериха при спомена за кожените камшици, с които ги бяха налагали.
Лусиен Сноу се спусна по стълбата с необичайна бързина, стиснал бастуна си с такава сила, сякаш се готвеше да го стовари върху главата на първия изпречил се на пътя му. Беше побеснял от гняв и забрави за миг собствените си потребности.
— Какво е станало с този човек, дяволите да го вземат? Да не се е побъркал напълно? — изръмжа господарят на дома. — Смити! — изрева отново той и огледа пустото фоайе. — Къде ми е закуската?
Нямаше нито гоблени по стените, нито килими по пода, които биха могли да приглушат шума. Входната зала му отговори с глухо ехо и сякаш му даде да разбере, че в обичайното протичане на деня можеха да се очакват и други промени, не само липсата на закуска. Лусиен Сноу мразеше безредието. Когато не беше в състояние да контролира всяка дреболия, той се разтреперваше от нервност и се връщаше в детските дни, когато избягваше ударите на пияния си баща и мълчаливо понасяше укорите му, че от него никога няма да излезе свестен човек.