Той се запъти към отворената врата на библиотеката, зарадван, че можеше да излее гнева си върху недостойния, посмял да влезе неканен в свещеното му убежище.
Ала когато застана на прага, пред очите му се разкри невероятна гледка, която го вкамени.
Смити седеше по турски на пода пред писалището, заобиколен от парчета стъкла и купчинки пясък. Униформата му беше смачкана и мръсна.
— Велики боже, какво става, Смити? Не и пясъчния часовник! Първо онзи грубиян Клермон счупи любимия ми бюст, а сега и това! Предупреждавам ви, човече! Ще ви го удържа от заплатата, непременно ще го направя. Нося този пясъчен часовник още от дните, когато поех командата на кораба на Негово кралско величество…
Безсмислените движения, които икономът правеше с ръцете си, дотолкова объркаха адмирала, че той загуби нишката на мисълта си. Смити събираше пясъка на купчинки, но колкото и да стискаше ръце, той изтичаше между пръстите му и трябваше да започне отначало. Дланите му бяха целите на резки.
— Смити? — пошепна адмиралът, обзет от непонятен ужас.
Смити бе останал глух за рева на господаря си, но предпазливият шепот го накара да вдигне глава. Лицето му беше посивяло и остаряло.
Той примигна няколко пъти като дете, събудило се от лош сън.
— Няма я, сър. Той я отведе.
Когато икономът отново събра пясъка в шепата си и я стисна в юмрук, адмиралът политна напред и трябваше да се опре на бастуна си, за да не падне.
18
Добре познатото люлеене успокояваше Луси. Тя се чувстваше като в корема на огромно, но добродушно чудовище, чиято единствена цел беше да я опази от всяко зло. Познаваше този ритъм още преди да порасне достатъчно, за да изрази задоволството си с думи. Още преди да е станала достатъчно голяма, за да си мечтае да се сгуши в прегръдката на майка си, която никога не беше познавала.
Мътна светлина проникна през спуснатите й клепачи и тя отвори очи. Съзря лицето на Жерар, добре познато и любимо, белязано от болка.
Споменът се върна на късчета, но пълен. В сърцето й нахлу вълна на щастие.
Жерар не я беше изоставил. Сигурно беше чул задавения й вик и беше долетял да я спаси — както много пъти досега. Той не беше способен да я напусне или да отрече чувствата си. Те бяха изписани на лицето му, ясни и отчетливи като неизказания страх, затъмнил очите му.
Тя вдигна ръка към лицето му, за да изличи мрачните му предчувствия със своята нежност.
Но ръката й спря на половината път към небръснатата брадичка.
Тя смръщи чело и се опита да размисли. Щом Жерар я беше спасил от похитителя Дуум, защо леглото й скърцаше като на палубата на кораб, вдигнал всички платна? Защо чертите на лицето му ставаха все по-жестоки? Защо момчешките линии бяха белязани от безмилостни резки, като че скулпторът е искал изцяло да лиши модела си от нежност и доброта, от всякаква човечност?
Протегнатата й ръка се разтрепери.
Луси сведе очи, за да избегне изпитателния му поглед. Той знаеше, разбра най-после тя. Със свръхчовешки инстинкт го бе разбрал в същата секунда, в която тя започна да се съмнява.
Без да го е искала, ръката й се стрелна напред. Той не се отдръпна, не се опита да се защити. Ако го беше ударила по лицето, той нямаше дори да трепне.
Тя се вкопчи в бялата му риза като отчаяна любовница, не забеляза как шевовете се разпукаха. Колко време беше минало, откакто поиска да разголи гърдите му, за да ги целува? Цял един живот? Тя смъкна ризата и разголи дясното му рамо.
Безупречно красивите мускули и сухожилия бяха загрозени единствено от тесен белег. Луси го докосна с връхчетата на пръстите си и потръпна при допира до неравните ръбове. Кръвта забуча в слепоочията й.
Жерар хвана китката й с неумолим, но същевременно мек жест. Луси бавно вдигна поглед, знаейки какво ще открие в очите му.
— Жерар Клермон — представи се той и в очите му светна сарказъм. — Приятелите ме наричат Жерар, а враговете капитан Дуум.
Светът й се натроши на парченца като пясъчния часовник на баща й. Кръвта се отдръпна от лицето й. Ледена пот изби на челото. Ушите й бучаха, като че беше притиснала до тях грамадни рапани. Успокоителната мъгла на припадъка я връхлетя неочаквано, обещавайки да отложи разкриването на една истина, която не можеше нито да промени, нито да понесе.