Ала преди да потъне в мрака, стомахът й се присви от внезапен пристъп на морска болест. В продължение на един дълъг миг тя повярва, че ще повърне върху блестящите ботуши на Жерар — и почти си го пожела.
Той се озова до нея с един скок, както винаги готов за помощ, хвана я за раменете и намокри безкръвните й устни с влажна кърпа.
— Престанете! — изплака тя и отблъсна ръцете му. Не можеше да понесе докосването му. Това беше подигравка. Унижение.
Той беше достатъчно тактичен, за да се отдръпне от леглото. Тя зарови пръсти в косата си, притисна длани към слепоочията си и зачака стомахът и чувствата й да се успокоят.
— Шампанско и сомнорифера образуват не особено приятна комбинация — обясни спокойно той. — Когато откраднах лекарството от обора, не смятах да го употребя върху вас. Съжалявам.
Луси си спомни как беше притиснал миризливия парцал в лицето й. Все още усещаше задушливата миризма в носа си и вкуса на отвратително сладникавия мак върху езика си.
— Какво казахте? — Тя погледна към него изпод нападалите по лицето й кичури. — Поправете ме, ако се лъжа, но със сомнорифера упойват конете, преди да ги кастрират.
Луси се наслади на всяка сричка от неприличната последна думи. Устните на Жерар се опънаха, сякаш беше готов да се засмее, но не посмя.
Той скръсти ръце пред гърдите си.
— Точно затова го взех. Смятах да упоя Смити, ако ми се беше изпречил на пътя. Той е единственият човек, който се задоволява с по-малко сън от мен.
— Имахте ли намерение да ме отвлечете, или беше просто нещастна случайност?
Той направи крачка към леглото. Гласът му прозвуча нежно, но думите бяха остри и груби.
— Ако имах намерение да ви отвлека, щях да съм го направил отдавна. Небето ми е свидетел, че ми давахте достатъчно поводи да го сторя.
Когато погледите им се срещнаха, Луси си припомни и какво друго му беше дала. Невинността си. Възмутена, изпълнена с презрение към себе си, тя разбра, че не е била нищо друго освен средство към целта. Нещастна пешка в загадъчна партия шах.
Сълзи нахлуха в очите й, но тя не искаше да се унижава повече пред този мъж и ядно ги изтри. Ако проявеше нахалството да й предложи носна кърпичка, щеше да му издере очите!
— Сигурно сте ме смятали за глупава гъска. Сигурно сте се присмивали на детинската ми влюбеност в Дуум и абсурдните ми защитни речи!
Безразличното му мълчание беше по-унищожително от всяко признание.
Чудовищните размери на предателството му накараха Луси да попита задъхано:
— Защо?
Той направи крачка назад и съзнателната дистанция отвори още по-широка пропаст помежду им. Луси никога не беше виждала такава голяма каюта, освен на флагманските кораби от кралската флота. От дясната страна имаше дори прозорец, огромно кръгло око, през което влизаха бледите лъчи на зората, издигащи се над сивото море.
Но явно голямата каюта не беше достатъчна за неспокойната натура на господаря й. Жерар не просто ходеше напред-назад, той буквално тичаше.
Когато изведнъж спря и се обърна към нея, човекът, когото Луси познаваше като Жерар Клермон, беше изчезнал. На негово място стоеше зловещият непознат, който бе обикалял около нея в най-страшната, най-вълнуващата нощ от живота й. Могъщото му тяло леко се полюляваше в такт с движенията на морето. От фигурата му се излъчваше спокоен авторитет. Този мъж не считаше за нужно да крие пистолета под сюртука си; той го носеше открито в колана на черните бричове, залепнали за мускулестите хълбоци като втора кожа.
Луси трябваше да се пребори със същото чувства на паника като тогава, когато „Отмъщение“ изникна пред нея от мъглата на нощта. Изправена сякаш пред първобитно същество, надарено с огромна сила, излъчващо заплаха със самото си присъствие. Когато той се приближи, тя вдигна колене към гърдите, макар да съзнаваше, че представляваха съвсем слаба бариера. Той знаеше как да преодолява подобни препятствия.
— Сигурно няма да ми повярвате, но пиратството дълго време не беше сред предпочитаните ми занимания — проговори спокойно той.
— Колко жалко, след като явно имате дарба за този занаят. — Думите й прозвучаха по-горчиво, отколкото й се искаше.
Той й хвърли мрачен поглед и продължи неспокойната си обиколка. Много съм добра в саркастичните забележки, каза си доволно Луси. Добре, че Клермон не беше успял да я лиши и от дар слово.
— За първи път излязох в морето на дванадесет години. А на деветнадесет вече бях капитан на собствения си търговски кораб.
Забележително постижение, но Луси беше готова по-скоро да си отхапе езика, отколкото да го похвали.
— Ако ми дадете перо и хартия, ще нахвърля няколко бележки за мемоарите ви.