— Или за завещание? — предложи той. — След като испанците се съюзиха с французите, всеки капитан, успял да пробие общата им блокада в Средиземно море, можеше да направи състояние.
— Наясно съм с предателството на французите. То струваше крака на баща ми и в крайна сметка кариерата му.
— Повярвайте, фактът, че Испания смени фронта, ми струваше много повече, отколкото на баща ви. — Жерар говореше все така гладко и тонът му късаше нервите й. Въпреки това искаше да чуе версията му. — След като по-скоро неволно лиших от мачтите й една испанска фрегата, която караше барут на французите, в Гибралтар ме посрещнаха като герой.
— Сигурно сте се наслаждавали на тази роля.
По устните му пробяга меланхолична усмивка.
— Трябва да призная, че наистина ми хареса. Приеха ме в двора, офицерите от кралската флота се надпреварваха да ме ухажват. Всички салони в Лондон отвориха вратите си за мен.
И леглата на дамите също, предположи Луси. Не беше особено трудно да си представи младия, красив капитан, заобиколен от светски дами, които хвалят геройствата му. Ревността я прободе като нож. Колко ли проста и глупава му се беше сторила дъщерята на един обикновен рицар!
Тя скри смущението си зад злобна усмивка.
— И как завърши този романтичен епизод?
— Приключи го един непознат, който ме заговори на бал с маски. Заяви ми, че е дошъл по поръчение на морски офицер с висок ранг, за да ми предложи нещо, което не може да се купи със слава и чест. Вече ми бяха предложили да издържа изпит за лейтенант, но този човек ми обеща собствен кораб. — Споменът за осъществяването на най-съкровеното му желание го размекна. — Командир от военноморския флот. — Треперещ от нервно напрежение, той се отдалечи отново, сякаш съжаляваше, че е казал толкова много.
— Продължавайте — помоли беззвучно тя.
— Сигурно знаете, че през годините на войната почти нямаше разлика между пиратството и легализираното нападение на чужди кораби. Предложиха ми шанса да работя на страната на справедливостта. Да замина за Карибието, да нападам френски и испански фрегати и да внасям една четвърт от плячката във военната каса на Негово величество. Остатъкът за екипажа ми и мен. Анонимният ми благодетел заяви готовност да ме снабди с добър кораб, командващият адмирал издаде разрешително за легално пиратство, с което можех да бъда сигурен, че ако падна в ръцете на французите, няма да бъда обесен.
Той изкриви пренебрежително устни, но очевидно презрението беше насочено към самия него.
— План като този не можеше да не вдъхнови патриотичните мечтания на необуздания млад човек, който цял живот беше желал да служи на краля си. Дори само тайнствеността го правеше достатъчно неустоим. Срещах се с пратеника на благодетеля си на тайни местенца, в мрачни улички, в пусти църкви. Никога не видях лицето му, не научих името му. Разбрах защо се е криел едва когато вече беше много късно.
— Заловили са ви? — изохка ужасено Луси.
— Измамиха ме!
Викът му я уплаши до смърт. Докато живееха заедно в Йона, тя го предизвикваше, събуждаше гнева му, довеждаше го до ярост, но никога не беше чувала този гръмотевичен глас. Погледът й се сведе към стиснатите му юмруци. Вече познаваше силата им, знаеше какво можеха да причинят, ако Клермон ги пуснеше в действие. За първи път се запита дали този мъж можеше да й стори и още по-голямо зло, освен да й разбие сърцето.
Той проследи погледа й, бавно отвори пръсти и издиша шумно.
— Да, заловиха ме — призна тихо той. — Някъде пред Сан Хуан. Само преди два дни бях пленил един испански търговски кораб. Качих се на борда, показах разрешителното си на капитана и наредих да ми предадат плячката. — Споменът изостри погледа му. — Три хиляди златни монети, сребърни кюлчета, памук, индиго, канела. Съкровище, което би стоплило сърцето дори на изгнилия капитан Кид.
— Да не говорим за сърцето на Негово величество.
— За съжаление не ми дадоха възможност да се убедя лично. Един френски кораб ни отведе пред крепостта на Санто Доминго. Даже когато стражите ме оковаха във вериги, аз се изсмях в лицата им. Знаех, че не могат да ме осъдят за пиратство. Нали носех със себе си разрешителното на Адмиралтейството. А и бяха достатъчно умен да скрия плячката в Сан Хуан.
— Заровено съкровище. Колко романтично. — Но иронията не й се удаде.
— На следващия ден се появи пратеникът на благодетеля ми. Бяхме се разбрали той да остане на островите, за да поеме защитата ми в случай на залавяне. Той ми поиска разрешителното и попита къде съм скрил плячката.
Луси беше толкова смаяна, че забрави сарказма си.