— Или пък на пиратството? — предложи Жерар. — Смятате, че не би го направил даже ако кредиторите нахлуят в къщата му? Или ако е заплашен от банкрут и обществен скандал? — В кривата усмивка имаше горчивина. — Всички знаем, че баща ви се страхува до смърт от скандал, не е ли така?
Луси си заповяда да игнорира добре прицеления удар. Бяха я научили да поставя логическото мислене над всичко, но разбирането на Жерар за логика беше изнервящо.
Тя отново започна да ходи напред-назад по стаята — колкото се може по-далече от потискащата му близост.
— Ако ми казвате истината, как посмяхте да проникнете така нагло в живота ни? — Една объркваща мисъл я накара да спре. — Мога ли да съм сигурна, че Жерар Клермон е истинското ви име? — попита тихо тя, страхувайки се от отговора.
— В момента да. Ричард Монтджой, младежът, който допусна да бъде измамен от Лусиен Сноу, умря в онази крепост край морето. Жерар Клермон оцеля.
Странно, но Луси се почувства така, сякаш я бяха лишили от нещо скъпоценно.
— Ами ако някой в Лондон ви беше познал? Баща ми? Така нареченият му пратеник? Или някой от гостите на лорд Хауъл?
— Баща ви е изключил тази възможност още когато е обмислял дяволския си план. Имам основания да предполагам, че никога не ме е виждал, или ако да, то само от разстояние. Освен това от някогашните ми геройства е минало много време и външността ми е силно променена. Ще спомена само, че носех брада.
Луси сведе глава. Много добре си спомняше брадата на капитан Дуум. Дразнещия допир до бузата й, когато пиратският капитан я беше подиграл с чувствеността си.
— Освен това някога косите ми бяха дълги — продължи с усмивка той. — Вързани на опашка и много по-светли от сега. — Високо вдигнатата вежда изобличи в лъжа лековатия тон. — Пет години не видях слънцето. Прекарах ги окован във вериги в една френска крепост и всеки ден губех частица от младостта и силата си.
Луси го гледаше потресена. Страшната съдба на екипажа му беше в известен смисъл по-поносима от неговата. Но този път беше достатъчно умна да премълчи съчувствието си.
Освен това мъжът насреща й не изглеждаше да е загубил нито младостта, нито силата си. Докато го наблюдаваше през полуспуснатите си мигли, тя отново усети чудовищната му сила. Очевидно беше и гениален артист, щом беше успял да крие тази сила толкова дълго време и да живее в дома на баща й като обикновен слуга.
Тя разтърси глава и пое отново нишката на разговора.
— Какво се надявахте да намерите в библиотеката на адмирала? Наистина ли смятате, че е имал глупостта да запази документи, които биха могли да го изобличат? Ако, разбира се, е извършил нещо толкова… скандално.
— Не, баща ви в никакъв случай не е глупав. Нагъл и самоуверен — да, но не глупав. Когато истината излезе на бял свят — а аз ви обещавам, че това ще стане, — между вашия прославен баща и бесилката ще стои само разрешителното ми. Докато има писмото, той може да бъде осъден само за измама и подкуп, но не и за пиратство.
— Това обаче не обяснява защо ви нае да ме пазите.
— Така ли? А защо не помислите, че той е искал да опази себе си? Когато е прочел във вестника за подранилото ми възкръсване, е взел умното решение никога вече да не пътува по море. Очевидно не му е дошло на ума, че бих могъл да отвлека дъщеря му. Сигурно се е опасявал, че ще вляза във връзка с вас, за да ви разкрия истината — точно както правя сега. Съдът не би повярвал на осъден пират. Но какво ще стане, ако срещу адмирала се изправи собствената му дъщеря?
Луси с болка си припомни безмилостния разпит, на който я беше подложил адмиралът след спасението й на „Аргонавт“, и подозрителните му погледи. Като че думите щяха да станат истина, стига да ги изречеше достатъчно пламенно, тя каза:
— Това е безсмислица. Той ви нае, защото се тревожеше за мен. Аз съм всичко, което има. Той се нуждае от мен.
— Абсолютно сте права! Той се нуждае от вас. За да продължава да се прави на страдащия измамен съпруг. За да ви наказва всеки ден и всеки час за грешките на майка ви, която е имала нахалството да му се изплъзне чрез смъртта си. Затова пък му е оставила дъщеря, която да плаща за греховете й. Прекрасен баща, нали?
Грубите думи отново събудиха в сърцето й страшната болка, която й причиняваше коварството му, и тя се олюля. Жерар посегна да я подкрепи.
Тя се отдръпна като опарена. Отчаяното желание да избяга от докосването му й даде сили. Не биваше да забравя, че нежността му, грижата му за нея бяха само средство за постигане на добре пресметнатата цел. При отдръпването й погледът му потъмня, но той не се опита да я преследва.