Всъщност Жерар искаше да прочете дневника на Ан-Мари Сноу, но нещо в едрия детски почерк с много извивки, който нямаше нищо общо с прецизните букви на дъщеря й, го спря. Той нямаше право да научи истината за миналото на Луси. Беше проникнал достатъчно дълбоко в живота й, в дома й, в личната й сфера… в тялото й. Обзет от мисълта за гъвкавото младо тяло, тръпнещо под пръстите му, той затвори очи.
Когато отново ги отвори, Аполон го наблюдаваше със същата странна смесица от развеселеност и съчувствие. Така го беше гледал и вечерта, когато го намери със зейнала порезна рана само на няколко сантиметра от сърцето.
Жерар хвърли кутията и дневника на палубата, а с тях и всяка сантименталност.
— Нямаш причини да ми се подиграваш. Може би не постигнах онова, което исках, но ти обещавам, че при следващия сблъсък с Лусиен Сноу играта ще се води според моите правила.
— Сигурен ли сте?
Жерар огледа с присвити очи хоризонта.
— Абсолютно сигурен. Сега играем моята игра и аз съм играчът, който държи в ръката си най-големия коз.
Можеше само да се надява, че ще бъде достатъчно безскрупулен, за да изиграе крехката, скъпоценна карта в своя изгода.
Луси не намери покой в самотата. Беше пленница и това я подлудяваше. Като птиче, което безпомощно се удря в пречките на решетката, тя се разхождаше неспокойно в огромната каюта, избягвайки чудовищното легло и тъмната му интимност.
Стараеше се да не мисли за нищо, но колкото повече часове минаваха, толкова по-силно натежаваха непролетите сълзи. Главата я болеше непоносимо. Злобните демони на съмнението не си отиваха. Тя ускори крачка, съзнавайки, че трябва да бъде благодарна за тази ограничена свобода, с която разполагаше. В крайна сметка можеха да я приковат за стената.
Или за леглото.
Луси се обърна рязко и огледа огромното творение от тик и махагон, което властваше над каютата. Що за човек беше капитанът, заповядал да построят целия този лукс в иначе тесния кораб? Самото присъствие на тази гигантска мебел обиждаше вродения й стремеж към практичното и чувството й за приличие. Сигурно се беше наложило да местят стени, за да вкарат леглото в каютата. А може би бяха изработили първо леглото и след това бяха построили кораба около него.
Изкусно резбованите табли бяха толкова далече от скромното канапе в портиерската къщичка, колкото това опасно мъжко същество от обикновения, праволинеен човек, за какъвто беше смятала охранителя си.
Тя разбра, че беше загубила този човек завинаги, и сърцето я заболя. Още по-лошо, той не беше съществувал никъде, освен в наивната й фантазия.
Ала гласът му не преставаше да я преследва. „Ако жена като вас беше попаднала изцяло под моята власт, нямаше да я пусна да си отиде.“
Помпозното легло буквално я принуди да осъзнае заплашителните задни мисли на Жерар. Тя се разтрепери и едва успя да се овладее.
За да мисли за друго — дори за обвиненията на Жерар срещу баща й, — тя отиде до прозорчето.
Луси беше само на дванадесет години, когато баща й получи раната, сложила край на кариерата му. Единствено на Смити беше разрешено да се грижи за него. Ала тя помнеше много добре онези мрачни дни — горчивия рев на адмирала; уплашения шепот на слугите; чуждите хора, които чукаха ден и нощ на вратата и настояваха да влязат. Дали между тях е имало и кредитори, възползвали се от слабостта на баща й, за да съберат дълговете си?
Когато се върнаха и други спомени от детството, небето и морето се размиха пред уморените очи на Луси. Тя видя баща си, който студено се сбогуваше с нея, за да поеме отново към едно от безкрайните съвещания в Адмиралтейството; дългите самотни вечери, когато единствено глоксиниите и скицникът й правеха компания; крачките, които в ранно утро се промъкваха покрай стаята й.
За първи път в живота си тя се запита дали и майка й беше живяла същия монотонен, безутешен живот като нейния редом с адмирала.
Железен обръч стегна сърцето й, дъхът й спря. Тя притисна ръка към гърлото си, боейки се, че ще загуби съзнание, преди да е прозряла непознатото чувство, което пресуши сълзите й.
„Не гълтай яденето си така бързо, Лусинда!“
„Събери коленете, Лусинда!“
„Изправи гърба, Лусинда!“
Резките заповеди звучаха като подигравка. Ами ако Жерар имаше право? Ами ако репутацията на баща й беше само грижливо обмислена лъжа? Ами ако той наистина беше пленник на порока и през цялото време беше наказвал невинната си дъщеря за моралните простъпки на отдавна починалата си съпруга?