— Естествено, че не — пошепна едва чуто Луси.
Той беше отхвърлил всяка отговорност още откакто я бе упоил в библиотеката на баща й. Тя можеше само да предполага какво щеше да бъде следващото. Вероятно щеше да чуе великодушното предложение за защита, съчетано с неизречената заплаха да я хвърли в лапите на екипажа си, ако го отхвърли.
Последните искрици доверие пламнаха в сърцето й, готови да угаснат. Краткият прилив на смелост се отдръпна и я остави беззащитна, готова да избухне в сълзи.
Тя стисна здраво зъби. Нямаше да го моли за нищо. Все едно какво щеше да направи с нея. Все едно на какво щеше да я принуди. Той не беше нищо друго, освен един безскрупулен непознат, маскирал се като мъжа, в когото тя беше готова да се влюби.
— Луси?
Загриженият му глас я смая. Сякаш беше проговорил призракът на изчезналия любим. Още по-учудващо беше, когато мъглите пред очите й се разсеяха и тя го видя коленичил пред стола й с разтревожено лице.
— Зле ли ви е? Проклетата сомнорифера…
Той поиска да попипа челото й, но тя се отдръпна сърдито.
— Благодаря, добре съм. За разлика от вас аз не страдам нито от внезапни пристъпи на слепота, нито от морска болест.
Жерар се изправи и се намръщи заплашително. Не можеше вечно да понася подмятанията й. А тя не можеше да му каже, че страдаше от много тежко заболяване — разбито сърце.
— Какво ще правите с мен, капитане? Ще ме продадете на бели роботърговци или ще ме изложите на търг, за да ме купи онзи, който даде най-много злато? Или ще искате откуп?
— Ако питате мен, адмиралът може да се задави с нечестно придобитото си богатство. Единственото, което искам, е да си получа разрешителното и саморъчно написано признание за ролята му в заговора срещу мен.
Циничната нотка в смеха на Луси не намали отчаянието му.
— Няма да получите нито едното, нито другото. Нали това ще унищожи доброто му име. Това ще го съсипе.
— Тогава ще се наложи да взема едно тежко решение. — Неизречената заплаха я стресна. — Легнете и се наспете — нареди рязко той. — Тук ставаме на разсъмване. Скоро ще разберете, че не съм като баща ви и не претендирам да обсебя цялото ви време.
Луси го изгледа смаяно, когато избута една от фустите й настрана и се запъти към вратата. Отвори уста да го повика, но веднага я затвори. Какво трябваше да направи? Да го спре, за да я обезчести?
Вратата се затвори. Резето щракна отвън.
— Проклет негодник! — Тя скочи от стола си и изрита ядно дебелата книга, която лежеше отворена на пода.
Съзнаваше, че се държи детински. Беше се опасявала, че той ще я изнасили, а сега беше ядосана, че дори не бе опитал.
Тя отиде до прозореца и се загледа в сумрачните сенки, които бавно се спускаха по небето. Може би Жерар просто изчакваше подходящия момент, както беше постъпил в Йона, или пак си играеше на джентълмен? В Йона тя буквално се беше хвърлила на шията му и той бе устоял.
Луси затвори очи, връхлетяна от нежелани спомени: ръцете на Жерар, които нежно милваха гърдите й; пръстите, които намериха влажния, пулсиращ център на насладата в тялото й; ръката, която задуши вика й в момента на екстаза. Забранените спомени я изпълниха с копнеж и срам.
Може би той се отвращаваше от нея, защото беше дъщеря на мъжа, който беше причина за всичките му нещастия? Или не я харесваше като жена? Колкото и да не й се искаше да го признае, последното щеше да бъде много по-страшно.
В едно баща й беше прав: чувствата бяха враг на всяко логично мислене. Луси реши, че няма смисъл да се измъчва с противоречиви емоции. Облегна се на рамката на прозореца и погледна с копнеж огромното легло, което вече не изглеждаше толкова страшно. Въздъхна, угаси Фенера и се сви в единия край на леглото, стараейки се да не мачка елегантната покривка. Скоро изтощението я надви и тя потъна в дълбок сън.
Тясна ивица лунна светлина падна върху лицето на Луси. Наведен над нея, Жерар я наблюдаваше внимателно. Още в Йона му беше много трудно да стои далече от нея, но да я има тук, на борда на „Отмъщение“ — под неговата команда, в неговото легло, — това беше изкушение, на което никой мъж не можеше да устои.
Тя се бе свила на кълбо и спеше дълбоко, без дори да отметне копринената покривка. Въглищата в печката бяха догорели и в каютата беше студено, но Луси си бе отказала възглавници и завивки, сякаш се боеше да вземе нещо от неприятеля. От него.
Отбранителната й поза и скандалните мъжки дрехи я правеха да изглежда още по-ранима. Беззащитна, нуждаеща се от закрила. Жерар посегна да приглади пепеляворусите кичури, но после си каза, че задачата му да я защитава беше приключила, и отдръпна ръката си.