Лунната светлина огряваше бледото лице с дълбоки сенки на изтощение под очите. Той нямаше друг избор, освен да държи Луси пленница в каютата си. Първата му грижа беше екипажът. И семейството му. Въпреки това представата да остави момичето да вехне под палубата като една от чувствителните глоксинии в стаята си му беше крайно противна. Нямаше право да я лишава от чист въздух и слънчева светлина. Той знаеше по-добре от всеки друг какво зло щеше да й стори, ако ограбеше свободата й. Високата цена, която изискваше планът му за отмъщение, започваше да го плаши.
Ръката му неволно се върна към косата й. Той плъзна посребрените от луната кичури през пръстите си и се наслади на копринената им мекота. Последния път тя се бе отдръпнала от него с неприкрито отвращение в погледа. Но нима можеше да очаква друго? Какво искаше от нея — да се отрече от баща си, да се хвърли в обятията му и да му се закълне във вечна вярност веднага след като бе научила истината? Той не заслужаваше такава жертва. Защото я беше измамил също както адмирала.
Жерар стисна ръце в юмруци. Тя беше уверена, че той е зъл и коварен човек. Какво тогава му пречеше да я убеди в правотата й? Какво му пречеше да впие устни в леко отворената й уста и да я принуди да му се отдаде? Какво му пречеше да вдигне ръцете й над главата и да погребе крехката й фигура под тежестта си? Нима се съмняваше, че прелъстителското му изкуство, обучено от най-красивите лондонски дами, не е достатъчно да преодолее дълбокото й убеждение, че е била измамена? Щом се отърсеше от магията на съня и проумееше какво става, тя щеше да се отврати от него.
А после и двамата щяха да преживеят скритите тъмни страни на душата му и това щеше да им причини безкрайно страдание.
Той пусна косите й. Егоистичният, примитивен глас в главата му започна да го ругае, защото не беше в състояние да я нарани още повече, отколкото беше сторил досега. Какво толкова имаше у това крехко момиче, че непрекъснато го караше да се чувства виновен?
— Ти си позор за пиратското съсловие, Дуум — пошепна горчиво той и я зави с копринената покривка.
Луси въздъхна доволно и се обърна на другата страна. Жерар се наведе отново над нея и с натежало сърце реши да връчи ключа от каютата на Аполон със строгото нареждане да не му го връща.
21
На следващата сутрин Луси се събуди от необичайните звуци на великолепен френски шансон във веселия ритъм на Южните морета.
Тя отвори очи и видя огромния кормчия с пълна табла в ръце.
— Закуска ли ми носите? — попита сънено тя и разтърка очи.
— Обед, мис — поправи я меко той. — Преди половин час часовникът удари дванадесет.
Дванадесет! Луси скочи от леглото, ужасена от продължителното безделие. В следващия миг се сети, че повече никой нямаше да планира деня й до последната минута и да й се кара за мързела. Отпусна се отново върху мекия дюшек, протегна се сладостно и се прозина като котка. Аполон й кимна окуражително и излезе от каютата, като си подсвиркваше.
Луси спря насред прозявката, защото се сети какво беше сънувала. В съня й Жерар — нейният Жерар — я завиваше с любов и нежно притискаше устни към нейните. Тя се огледа и едва сега забеляза, че наистина беше завита с копринената покривка.
Сухият разум веднага отхвърли прекрасната представа. Тя самата се беше завила насън, защото и беше станало студено. Сънят беше плод на неосъществими надежди. Ала мъчителното пробождане в сърцето не можеше да бъде прогонено от цялата логика на света.
Аполон влезе отново в каютата, понесъл огромен сандък, обкован с месинг.
— Капитанът ви го изпраща, мис.
Луси седна в леглото и ритъмът на сърцето й се ускори. Не Жерар, а капитанът. Всемогъщият господар на кораба, който щеше да определи съдбата й.
Тя скочи от леглото и застана пред сандъка, опитвайки се да скрие любопитството си. Ала опитът й да изглежда равнодушна претърпя пълен провал.
— Какво е това? Отрязаните глави на досегашните му затворници?
Вече знаеше, че Аполон не е особено разговорлив. И сега той само я изгледа укорително, след което отвори сандъка и извади голям вързоп, увит в копринено платно. Отвори го, разтърси коприната и пред очите на Луси се появи най-прекрасната рокля, която някога беше виждала.
Изненадата и възхищението бяха толкова силни, че тя едва не извика. Беше готова да се закълне, че е чужда на примитивната женска суетност, но сега бе обзета от дива жажда да пипне невероятната турскосиня коприна, обточена с кремава дантела. Корсажът на роклята беше обшит с перли, а богатите му дипли, отдаван излезли от мода, сякаш се подиграваха с добродетелно белите, ушити по класически гръцки образец одежди, които беше носила досега.