— Велики боже! — пошепна страхопочтително тя. — Каква прекрасна рокля…
Аполон се усмихна и протегна роклята към нея. Любопитните й пръсти се плъзнаха по мъничките седефени копчета на ръкава.
— Позволявате ли? — попита плахо тя.
Той сложи роклята в ръцете й и Луси веднага я вдигна към гърдите си, за да види дали ще й стане.
Удоволствието премина също така бързо, както се беше появило. Огромната пола не само скриваше изцяло краката й, но и се влачеше по пода. Очевидно роклята е била шита за дама, много по-едра от нея — и най-вече с по-разкошни форми, ако се съдеше по-корсажа.
„Чувал съм, че Дуум предпочита жени, които имат достатъчно плът по костите си…“
Думите на Жерар отекнаха подигравателно в ушите й. Какво си беше въобразила? Че той не е пожалил усилия и пари, за да й приготви гардероб, преди да я отвлече? Тя огледа намръщено препълнения сандък. Очевидно това бяха забравените дрехи на другите жени, които бяха „гостували“ на борда на „Отмъщение“. И ако можеха да й кажат нещо за типа жени, които той очевидно предпочиташе, тя изобщо не влизаше в сметката.
Луси се погледна и изпита болка. В износените мъжки дрехи изглеждам като скитница, каза си унило тя. Но в следващата минута вирна упорито брадичка и пусна великолепната рокля на пода.
— Моля ви, предайте на капитана, че собствените ми дрехи са напълно достатъчни. Няма да обличам роклите на бившите му уличници.
Аполо изглеждаше толкова съкрушен, че Луси изпита угризения на съвестта. Той отвори уста да обясни нещо, но бързо се отказа, сякаш се боеше да не влоши положението.
Наранената гордост възпламени гнева й.
— Освен това можете да кажете на капитана, че в никакъв случай няма да ме подкупи с тези красиви дрехи и да купи сътрудничеството ми. Би трябвало да ме познава по-добре. Независимо какво си мисли за мен, аз не съм страхливо мишле, което може да бъде подмамено към свободата с парченце сирене.
Аполон сгъна внимателно роклята и я прибра в сандъка.
— Е, добре, мис, ще предам отговора ви на капитана.
— Сърдечно ви благодаря, сър — отговори Луси. Беше малко смешно да направи реверанс в мъжки панталон, но се надяваше да й е останало достатъчно достойнство, за да си позволи този великодушен жест.
Аполон хлопна капака, грабна сандъка и излезе с такава бързина, като че беше забравил да постави някое платно или нещо жизнено необходимо. Луси се помоли той да забрави да заключи вратата, но скърцането на ключа и спускането на резето й показаха, че надеждата й е била напразна.
Избликът на чувства изостря глада, каза си тя и седна на масата. Освен това трябваше да събере сили за предстоящия сблъсък с капитан Дуум.
Тя дръпна салфетката от таблата и извика ядосано, защото пред нея имаше голяма кана мляко и парче хубаво сирене.
Жерар наистина не обсебваше времето й, както правеше обикновено адмиралът. Всяка сутрин, когато й носеше закуската, Аполон се осведомяваше любезно за състоянието й от името на капитана, но самият той изобщо не се мяркаше. Като че ли не искаше да я вижда.
Луси беше принудена да прекарва дните си затворена в каютата, която сякаш се смаляваше с всеки ден. Тя скучаеше неописуемо и продължаваше да спи свита на кълбо в единия край на огромното легло.
През прозореца не се виждаше нищо, освен безкрайно море, и тя не можеше да се ориентира накъде плаваха. Нито да види някакъв шанс за спасение. Досега не се беше открила нито една възможност за бягство. Аполон никога не забравяше да заключи вратата и тя всеки път потреперваше нервно при скърцането на ключа в ключалката и падането на резето. Вече започваше да губи търпение, колкото и упорито да си повтаряше, че няма да спечели нищо, ако се отнася зле с негъра. Грубите й думи бяха като капки вода върху черната му кожа. Той и Смити можеха да бъдат братя, каза си тя в пристъп на горчивина.
На третия ден й стана толкова скучно, че реши да внесе малко ред в хаоса, който сама беше създала. Вдигна книгата от пода и изведнъж изпита любопитство да разбере какви неща четеше мъж като Жерар Клермон.
Разгледа възхитено красивата подвързия и прокара пръсти по фината мароканска кожа. „Капитан Сингълтън“ от Даниел Дефо. След кратък преглед разбра, че това беше роман, написан като автобиография на скандално известния пират.
Устните й се опънаха в крива усмивка. Адмиралът много обичаше да се подиграва с подобни четива. Според него нещата, които не се бяха случили в действителност, не заслужаваха никакво внимание. Ала колкото повече задълбаваше в спомените, толкова по-тъжно й ставаше. Адмиралът се подиграваше с още много неща — включително и с дъщеря си, — и се наслаждаваше на унижението й. Решена да му се противопостави, тя се настани по турски на пода и започна да чете.