Аполон поклати глава.
— Знаех от господаря си, че насилието може да роди само насилие.
Странна философия за пират, каза си Луси, но премълча мнението си.
— Въстанието беше удавено в кръв. Заловиха ме и ме затвориха. Местните властници се бояха от мен — защото съм толкова едър и защото съм образован. Също по тези причини робите ме обожаваха. Губернаторът беше готов да ме обеси заедно с другите пленници, но се уплаши, че ще ме превърне в мъченик и ще предизвика ново въстание, още по-кърваво от предишното. Затова ме затвориха, надявайки се, че светът скоро ще ме забрави.
— И забрави ли ви? — попита тихо Луси.
Мъжът кимна без следа от самосъжаление в тъмните очи.
— Да, докато се появи той.
Луси изобщо не попита кой беше „той“. Лудо биещото сърце й го подсказа. Не биваше да рискува презрението й към похитителя да намалее чувствително. Но вече беше твърде късно.
Около устните на Аполон заигра горчива усмивка.
— Смехът му беше първият човешки смях, който чух след пет години затворничество. Беше като музика, балсам за душата.
Луси отмести чинията си, спомнила си как чу за първи път онзи неустоим смях, който и днес я преследваше в сънищата й.
— Веднага ли го харесахте? — попита смутено тя. Аполон избухна в смях.
— О, не, намразих го, кучия му син!
Луси зяпна шокирано.
— Какво казахте?
— Цели пет години се бях хранил от горчивината и ожесточението си. Освен това той беше бял, също като хората, които ме бяха затворили. И не само това, ами непрекъснато говореше. Казах му да си затвори устата и да ме остави на мира, или ще го удуша с веригите си, докато спи.
Луси разтърси глава и си спомни колко пъти се беше изкушавала да направи същото. Веднага разбра дилемата на Аполон.
— Но това не помогна, нали?
— Не. Той продължи да дрънка, да ме омайва с приказките си, да ме провокира. Докато накрая и аз се разприказвах, за да не слушам повече дяволския му глас. Жаждата му за знания беше по-голяма дори от моята. И той не беше посещавал истинско училище. Можеше да чете атласи и списъци със стоки. Пишеше достатъчно добре, за да води капитанския дневник. Но иначе не знаеше нищо. Имаше невероятен талант за езици и само след няколко месеца вече си бъбрехме на френски, а нерядко и на диалекта на племето ми.
Меланхолия затъмни погледа му.
— Въпреки положението, в което се намирахме, той полагаше огромни усилия да говори, да се смее. Много време мина, докато му затвориха устата.
Луси се мразеше за заливащото я съчувствие.
— Предполагам, че е планирал някакво чудодейно бягство. Нещо рисковано, оригинално. Земетресение, тръбите на Йерихон или някоя подобна глупост.
Аполон поклати глава.
— Бягството ни няма нищо общо с божията намеса. — Загадъчната му усмивка й показа, че нямаше смисъл да разпитва за подробности.
Любопитството й растеше. Много добре разбираше, че затворничеството беше сближило двамата толкова различни мъже по-силно от кръвна връзка. Но това още не обясняваше защо този величествен негър със склонност към пацифизъм и любов към френската философия беше приел да служи на борда на един пиратски кораб.
— На света сигурно няма място за човек с вашето… — възмутена от нетактичността си, тя побърза да се поправи — с вашето образование. Предполагам, че не сте имали друг избор, освен да се съберете с мистър Клермон.
Аполон вдигна вежди, като че Луси му задаваше гатанки.
— Той е моят капитан. Готов съм да го следвам навсякъде.
Луси сведе глава. Категоричното му заявление я засрами, безусловната му лоялност я разтревожи. Много й се искаше да попита коя е причината за тази преданост, но Аполон явно беше решен да не издава тайните си. Вечерята завърши в пълно мълчание.
През следващите дни Луси съжали горчиво за откровения разговор с Аполон.
Тя прочете всички романи на Дефо и съдържанието им се обърка в главата й. Непрекъснато си представяше Жерар прикован като животно за стената, слънчевата усмивка заменена с горчиво примирение, блестящите очи забулени от отчаяние и безнадеждност. Отсъствието му я предизвикваше. Натрапчиви образи я преследваха в мислите, в сърцето, в съня.
Една нощ той дойде при нея, докато спеше, лицето му беше тъмно и мрачно в сенките и трудно различимо, но много скоро просветна в онази неустоима усмивка. Тя се събуди с мокри от сълзи бузи, обгърнала с ръце собственото си тяло — карикатура на прегръдка, която не можеше да премахне изпълнената с копнеж самота.
Тя прекара остатъка от нощта в неспокойно мятане в леглото, без да мисли за смачканата копринена покривка. Трябваше да избяга, докато все още можеше да крие чувствата си под дебелите пластове гняв и наранена гордост.