— Аполон? — пошепна смаяно тя.
Когато страхливият й въпрос не получи отговор, тя скочи от леглото. Аполон беше паднал на пода с лице към дъските. Великанът бе повален от малката брокатена възглавница, която тя в яда си беше запратила към вратата.
За първи път, откакто бе научила за злодеянията на адмирала, гласът му отново проехтя в главата й. „Колко пъти съм казвал на това глупаво момиче да не хвърля нещата си по пода! Сигурно малката мърла ще престане едва когато си счупя врата!“
— Велики боже, аз го убих! — изплака Луси и се втурна към падналия. — Жерар никога няма да ми прости!
Твърде развълнувана, за да се запита защо трябваше да се интересува от прошката на Жерар, тя падна на колене пред проснатата на пода фигура и потърси с треперещи ръце пулса на шията му. Кожата беше топла и кръвта под нея пулсираше с успокояващата равномерност на морските вълни.
Луси въздъхна облекчено. Беше много близо до лицето на Аполон и виждаше добре слабата усмивка на устните му, все едно, че сънуваше приятен сън.
— Благодаря ти, мили боже — пошепна тя, отправила очи към тавана. Господарят на небето й се отблагодари за молитвата със замайващата гледка на широко отворената врата на каютата.
Луси погледна Аполон, после вратата. След глупавите й опити за бягство да преживее това! Колко просто се оказа освобождението й! Тя огледа ризата си, измачкана от съня, и стъписано установи колко много розова кожа беше разголена. Веднага си спомни предупреждението на Жерар да не се явява пред екипажа му. Дали все пак да се осмели?
Тя се изправи, решена да се възползва от неочаквания шанс. През последната нощ беше разбрала едно: най-опасният мъж на борда на този кораб беше капитанът му. Тя беше изцяло във властта му.
— Поспи още малко, Аполон — пошепна тя и с безкрайно удоволствие затвори вратата на каютата, завъртя ключа и спусна резето.
Луси съзнаваше, че на всяка цена трябва да избегне объркването при първия опит за бягство, затова тръгна в обратната посока. Не се надяваше да остане дълго време незабелязана, но си каза, че кралската флота сигурно вече преследваше пиратската шхуна. Ако успееше да обезвреди пиратите или да стигне до палубата с оръдията, за да даде сигнал и да разкрие местоположението на „Отмъщение“, имаше шанс да се спаси.
Ако преди това Жерар не я убиеше.
Тя прогони всички мрачни мисли и продължи напред, опитвайки се да проумее как, за бога, беше построен този кораб. Още от детските си години познаваше десетки бойни кораби с по седемдесет и четири оръдия, но тази скромна шхуна беше объркваща не по-малко от капитана си.
Няколко пъти се спъна в проклетите стълби, наистина боядисани в контрастни цветове, но точно обратното на предписанията. Първата рампа я изведе в нищото, а едно многообещаващо отклонение описа пълен кръг. А когато застана лице в лице със собственото си отражение в неочаквано изникналото пред очите й огледало, едва не изпищя от ужас.
Скъпоценното време отлиташе и надеждите й за свобода се топяха. Куражът бързо я напускаше, но вече беше твърде късно да се върне в капитанската каюта и да си погрижи за цицината върху челото на Аполон. И без това нямаше да намери обратния път.
Тя се опря о рамката на едно сляпо прозорче, готова да седне насред коридора и да чака, докато Жерар я намери. Той беше злоупотребил с доверието й, разби сърцето й и я разсъблече почти до голо. Какво още можеше да й стори?
О, още цял куп неща!
Негримираната истина я накара да скочи на крака. Мъжете от „Отмъщение“ изникваха от сенките като призрачни фигури и с всяка несигурна крачка лицата им ставаха все по-ужасяващи. Само благодарение на отличната си памет тя си припомни дума по дума целия страшен каталог на мъченията, които според мистър Дефо пиратите прилагали върху разбунтувалите се пленници: теглели ги нагоре по стените и ги замеряли с парчета стъкла; наливали им ром в гърлото, докато скочат пияни от борда и се удавят; пълнели им устите с лесно запалима тъкан и я палели и т.н. и т.н.
При това тези мъчения бяха предназначени единствено за пленниците от мъжки пол.
Когато отново застана пред отражението си в огледалото, тя се разхълца. Лицето й беше смъртнобледо. Ръката й неволно се вдигна и удари проклетото огледало.
Каква беше изненадата й, когато то се плъзна настрана и освободи пътя към стълба, която извеждаше на палубата.
Не смеейки да повярва в щастието си, Луси примигна към светлината. Не можеше да повярва, че бяха положили толкова усилия да скрият стълбата.
В прилив на нова смелост тя изкачи стъпалата и опря ръце на капака, през който прозираше светлина. Пръстите й напипаха ръб, невидим с просто око. Тя преглътна напиращия на устните й триумфален вик и за първи път изпита чувството, че е заслужила ако не развяващата се мантия, то поне ръкавиците на една от смелите героини в романите на Силви.