Заповедническият й тон вцепени мъжете. Тя беше научила от баща си как се дават заповеди и в решителния момент се справи много добре. В продължение на няколко секунди на борда цареше пълна тишина, като се изключи тайнственият шепот на черните копринена платна.
Стига толкова, каза си решително Луси. Край на лоялността. Никога вече нямаше да позволи да си правят за нейна сметка шеги, които не разбираше. Никога вече нямаше да допусне мъжете да я тиранизират.
Тя насочи пистолета към младия ирландец.
— Изправете се и престанете да крещите като обезумял! Нямате ли гордост?
Когато момъкът се изправи и я погледна глупаво, в главата й нахлу отдавна забравен спомен. Ала вниманието й се отклони от неочакван шум.
Тя насочи пистолета към мъжа, който висеше на релинга.
— А вие слезте веднага оттам! И престанете да хленчите или аз ще ви създам сериозна причина за хленч! — нареди строго тя.
Мъжът се подчини, но явно всеки миг беше готов да избухне в сълзи.
Тя се прицели отново в Жерар, който стоеше напълно неподвижен, но междувременно се беше приближил на няколко метра. Също като призрачното явление, за каквото го смятаха.
Гласът на Луси прозвуча със смъртоносно спокойствие.
— Нито крачка повече, капитане, или тя ще ви бъде последната.
Жерар кимна в посока към пистолета.
— Това нещо е по-опасно от ножчето за писма. Ако сбъркате, няма да ви остане шанс за спасение.
Всъщност Жерар не се вълнуваше нито от пистолета, нито от заплашителните думи на Луси. Вълнуваше се от самата нея. Тя беше твърде възбудена, за да се замисли каква гледка представляваше в оскъдното си облекло. Вятърът обаче беше залепил гънката риза и гащичките към съвършените извивки на тялото й. Пъдж, известен с любовта си към митологията, беше стигнал най-близо до истината. С босите, добре оформени крака, стъпили здраво върху дебелите дъски, и дългата руса коса, развявана от вятъра, тя наистина приличаше на разгневена северна богиня, жадуваща за отмъщение.
В сивите очи блестеше желание за убийство. Чувствената уста беше разкривена в подигравателна усмивка. Жерар никога не я беше виждал толкова красива. Искаше му се адмиралът да можеше да види този изблик на жизненост и несломен дух, които толкова години безмилостно беше потискал, фактът, че тя го бе взела за заложник пред очите на екипажа му, го разгневи, но едновременно с това го изпълни с мрачна гордост.
— Не ви ли мина през ума, мис Сноу, че пистолетът може би изобщо не е зареден? — попита меко той. — Наистина ли вярвате, че бих позволил на разсеян момък като Там да се разхожда по палубата със заредено оръжие?
Луси се разколеба, но тъй като знаеше колко убедителен можеше да бъде Жерар, когато служеше на собствените си егоистични цели, не отпусна пистолета.
— Щом не е зареден, сигурно няма да ви притесня, ако натисна спусъка?
Разкаяната усмивка на Жерар й показа, че е спечелила. Подозрителните погледи на мъжете буквално я пронизваха.
— Ако животът на капитана ви означава нещо за вас, джентълмени, тогава ви предлагам да свиете платната и да хвърлите котвата. Ще спрем точно тук и ще чакаме първия кораб от кралската флота, който кръстосва в тези води. — Когато никой не изпълни заповедта й, Луси размаха пистолета. — Направете, каквото ви казвам, или ще забия един куршум право в жалкото му сърце. Целта не е особено приятна, признавам, но съм решена да го направя.
Мъжете несигурно местеха погледи между нея и Жерар, но никой не се помръдна. Жерар отново се усмихна.
— Съжалявам, Луси, но моите хора се подчиняват само на мен. — Любезността му беше по-непоносима дори от коварството.
— Тогава вие им кажете.
Той скръсти ръце пред гърдите си и на лицето му се изписа съжаление.
Луси беше готова да натисне спусъка, когато на палубата се появи Аполон, притиснал към челото си мокър парцал.
— Не обвинявайте малката мис, сър. За всичко съм виновен аз. Проклетата ми несръчност. И досега щях да си лежа на пода на каютата, ако не беше Кевин…
Жерар вдигна заплашително вежди и Аполон разбра, че не малката мис, а капитанът му беше в затруднено положение. Големите му очи потъмняха, сякаш Луси го беше разочаровала, и той застана зад Жерар като ангелът на отмъщението.
При този общ фронт отчаянието на Луси нарасна. Защо да не се прицели в някой по-слаб мъж?
— Ей, вие там! — извика тя и насочи пистолета към мъжа, който искаше да скочи от борда. — Вие сте платнарят, нали? — попита тя, забелязала кожената престилка над дебелия корем. — Хайде, идете и свийте платната!
Мъжът заби стъпала в дъските, сведе глава като уплашен гълъб и не отговори. Нещо в странните телени очила й се стори познато. Нещо, което накара сърцето й да се свие от болка.