— Дядо ми… ъ-ъ, проявява интерес към подобни случки. И аз поразпитах.
— Защо пък някой ще се интересува от нас? Не сме чак толкова особени.
— Няма да ми е леко да ти обясня. — Сюзън се озърна към лейди Ле Гион. — Доколко е безопасно тук?
— Табелите ги смущават — увери я нейна светлост. — Склонни са да стоят настрана. А аз… как да се изразя?… Погрижих се за онези, които ви подгониха.
— Тогава най-добре се настани удобно, господин Лобсанг — посъветва го Сюзън. — Струва ми се, че ще ти е полезно да научиш нещо за мен.
— Е?
— Дядо ми е Смърт.
— Ама че странно го казахте. Смъртта просто е краят на живота. Не е… не е личност…
— СЛУШАЙ МЕ ВНИМАТЕЛНО, КОГАТО ТИ ГОВОРЯ.
Из стаята профуча вихър и светлината се промени. По лицето на Сюзън заиграха сенки. Бледосиньо сияние открои силуета й.
Лобсанг преглътна на сухо.
Светлината угасна. Сенките се стопиха.
— Има процес, наречен смърт, има и личност, носеща името Смърт — просвети го Сюзън. — Така е подреден светът. А аз съм внучката на Смърт. Много бързо ли подкарах, та не можеш да проумееш?
— А-а, не… но досега ми изглеждахте човек.
— Родителите ми бяха хора. Има не само един вид наследственост. — Тя помълча. — И ти приличаш на човек. По тези земи това е предпочитаната външност.
— Само че аз наистина съм човек.
Сюзън се поусмихна и ако нерушимото й самообладание не беше толкова очевидно, би изглеждало, че започва да се притеснява.
— Да… А от друга страна — не.
— Не съм ли?
— Да вземем за пример Война — смени тя темата. — Едър мъжага, сърдечен смях, има навика да пърди, след като се наплюска. Би казал, че е трудно да има по-човешки облик. Но и Смърт е като него. Той също има човешка форма. И то защото хората са измислили идеята за… за всички останали идеи. Свикнали са да виждат всичко с човешки очи…
— Може ли да се върнем към „да… а от друга страна — не“?
— Твоята майка е Време.
— Никой не знае коя е майка ми!
— Мога да те заведа при акушерката — предложи Сюзън. — Баща ти намерил най-способната. Тя е помагала при раждането ти. Твоята майка е Време.
Лобсанг се блещеше.
— За мен беше по-лесно — снизходително сподели Сюзън. — Когато бях съвсем малка, моите родители ме пускаха да навестявам дядо си. Тогава се заблуждавах, че всички дядовци носят дълги черни наметала и яздят бели жребци. Но после те прецениха, че това общуване може и да не е особено подходящо за едно дете. Тревожеха се каква ще порасна! — Изсмя се невесело. — Да знаеш, получих твърде чудато образование. Математика, логика и така нататък. А когато бях почти на твоите години, един плъх се вмъкна в стаята ми и изведнъж всичко, което бях научила, се оказа заблуда.
— Аз съм човек! Пръв щях да знам, ако…
— По принуда си живял в света на хората. Какво друго ти е оставало?
— Ами моят брат? Какво ще кажеш за него?
„Ножът опря в кокала…“ — безмълвно се оплака Сюзън.
— Той не ти е брат. Излъгах те мъничко. Извинявай.
— Но нали казахте…
— Трябваше да те подготвя постепенно. Такива неща е най-добре да се научават на час по лъжичка. Той не ти е брат. Това си пак ти.
— Е, кой съм аз все пак?
Сюзън въздъхна.
— И двамата сте ти.
— Ето, ни значи, двете — аз и тя — разказваше госпожа Ог. — Бебето си излезе на бял свят без проблеми, ама туй са си тежки мигове за момчето, щом й е за пръв път, и стана нещо… — Вещицата помълча, сякаш загледала се през прозореца на спомените. — Все едно… все едно светът заекна. Държах бебето на ръце, ама се пулех в себе си, докато го израждах. Двете, дето си бяхме Леля Ог, се зяпнахме. Помня, че й рекох „Добре го даваш, госпожо Ог“, пък тя, дето си бях аз, ми отвърна „Не е лъжа, госпожо Ог“. Всичко пак се извъртя странно и изведнъж си бях една-единствена, както винаги, ама държах две бебета.
— Близнаци… — промълви Сюзън.
— Да, може и тъй да се каже, не отричам. Ама аз открай време си мисля, че близнаците са две малки душици, дето се раждат по едно време, а не една душица, родена два пъти.
Сюзън чакаше мълчаливо. Госпожа Ог явно беше в разговорчиво настроение.
— Попитах мъжа „И сега какво?“, а той ми отвърна „Това засяга ли ви?“. Сопнах му се, че ме засяга, и още как, щото никому не цепя басма. На себе си рекох обаче „Ей, затъна в неприятности до гуша, госпожо Ог, почва се една митична история, не ти е работа…“
— Митична ли? — изви вежди учителката Сюзън.
— Ъхъ. Митична, та няма накъде повече. Тъй можеш да си навлечеш големи бели. Ама мъжът само се засмя и каза, че малкият трябвало да бъде отгледан като човек, докато съзрее. Тогаз си помислих „Леле, ето ти ги главоблъсканиците с митичното“. Ясно ми беше, че той представа си няма що да стори и всичко се стоварваше на мойте плещи.