Госпожа Ог засмука лулата си и очите й заискриха към Сюзън.
— Мойто момиче, не знам ти през какво си минала, ама аз от опит знам, че силните и издигнатите кроят големи планове, само дето честичко си затварят очите за дреболиите.
„Да, и аз съм една от дреболиите — съгласи се Сюзън. — Един ден на Смърт му скимнало да отгледа момиче, останало без майка, а аз съм се оказала пропуснатата дреболия.“
Кимна на вещицата.
— Почнах да умувам как потръгват обикновено митичните истории — сподели госпожа Ог. — Щото си личеше, че сме хлътнали в история като ония, в които принцът го отглеждат като свинар, докато не дойде часът да се разкрие кой е той. Ама напоследък трудно се намира работа като свинар, пък и да гониш прасетата с пръчка в ръка не е толкоз забавно, колкото разправят, от мене да го знаеш. Затуй му рекох, че гилдиите в големия град прибират подхвърлените дечица и ги отглеждат с човещина. Има немалко преуспели мъже и жени, дето тъй са си започнали живота. Хич не е срамно, пък и ако никога не настъпи часът да разкрие кой е, поне ще има занаят в ръцете — и туй не е малка утеха. А свинарството не е нищо повече от свинарство. Госпожице, май взе да ме гледаш накриво.
— Вярно е. Доста безсърдечно сте решила проблема, бих казала.
— Все някой трябваше да го реши! — отсече госпожа Ог. — Аз не съм от вчера на тоя свят и научих, че комуто е писано да свети, ще си проличи и през кал, дебела цяла педя. А комуто не е писано, няма да свети, ако ще по цял ден да го излъскваш. Ти казвай каквото щеш, ама аз бях там и трябваше да измисля нещо.
Тя порови в лулата си с кибритена клечка.
— Е, горе-долу туй беше. Щях да остана още, то се знае, щото дори люлка не бяха приготвили, ама мъжът ме дръпна настрана, благодари ми и рече, че е време да си ходя. Имаше ли смисъл да споря с него? Те си се обичаха. Усещаше се. И не крия, че тия дни все се питам как им е потръгнало нататък. Сериозно ти говоря.
Не си приличаха напълно, призна и Сюзън. Двата отделни живота наистина бяха оставили следите си по лицата им. Пък и бебето се бе родило повторно след около секунда, а това време стига Вселената да се промени неузнаваемо.
„Смятай ги за близнаци внушаваше си тя. — Но близнаците са две различни Аз, които започват в еднакви тела, а не като едно и също Аз.“
— Външно е почти неотличим от мен — заяви Лобсанг и Сюзън примига сепнато.
Наведе се над безчувствения Джереми.
— Я го повтори.
— Казах, че външно е почти неотличим от мен.
Сюзън се взря в лейди Ле Гион, която потвърди:
— И аз чух.
— Какво сте чули? — не разбра Лобсанг. — Криете ли нещо от мен?
— Устните му помръдваха, докато ти говореше. Опита се да изрече същите думи.
— Той да не долавя мислите ми?
— Май обяснението е по-оплетено…
Сюзън хвана едната вяла ръка и лекичко щипна кожата между палеца и показалеца.
Лобсанг трепна и се вторачи в собствената си ръка. Бялото петно постепенно порозовяваше.
— Не само мислите — установи Сюзън. — Когато си толкова близо до него, усещаш болката му. А твоята реч движи неговите устни.
Лобсанг не можеше да откъсне поглед от Джереми.
— И какво ще се случи — пророни, — когато той се опомни?
— Същото се питах и аз. Дали не е по-добре да не си наоколо?
— Но това е мястото, където трябва да бъда!
— Но ние не бива да оставаме — намеси се лейди Ле Гион. — Познавам себеподобните си. Вече са обсъдили какво да направят. Табелите няма да ги възпират вечно. Не ми останаха бонбони с мек пълнеж.
— И какво се очаква да направиш, щом си на мястото, където трябва да бъдеш? — реши да узнае Сюзън.
Лобсанг се пресегна и докосна ръката на Джереми с върха на показалеца си.
Светът побеля.
По-късно Сюзън си задаваше въпроса дали би преживяла същото, ако се озове в сърцето на някоя звезда. Вътре не може да е жълто, нито ще видиш пламъци, а само изгарящата белота от измъчения писък на всички претоварени сетива.
Всичко избледня бавно до сивкава мъгла. Появиха се и стените на стаята, но вече виждаше през тях. Отвъд имаше още стаи и стени, прозрачни като лед и достъпни за зрението единствено в ъглите, ръбовете и отблясъците. И във всяка стая друга Сюзън се обръщаше да я погледне.
Стаите се проточваха в безкрая.
Сюзън се отличаваше е разсъдливост. Съзнаваше, че това е един от най-големите й недостатъци. Нито й помагаше да се сприятели с хората, нито разведряваше настроението й, а особено несправедливо й се струваше, че не беше никаква гаранция дали изводите й ще са правилни. Затова пък й даваше увереност. В момента беше уверена, че случващото се около нея в никакъв смисъл не е действително.