Това поначало не я затрудняваше. Повечето неща, с които хората си запълват времето, също не са действителни. Но понякога умът и на най-разсъдливия човек се сблъсква с явление, което е толкова огромно, сложно и недостъпно за всякаква проницателност, че съзнанието започва да си разказва приказчици, за да се примири. И когато реши, че е разбрало приказчицата, внушава си, че е проумяло и необятното. Сюзън беше наясно, че сега и нейното съзнание си разказва приказчица.
Грохот като от затръшването на високи метални порти, всеки път по-наблизо…
Вселената взе своето решение.
Другите стъклени стаи изчезнаха. Стените помътняха. Появиха се цветове — отначало меки оттенъци, после надделя безвремието и те потъмняха.
Леглото беше празно. И Лобсанг го нямаше. Но въздухът се запълни с ивички синя светлина — премятаха се като панделки в буря.
Сюзън си напомни да диша.
— Охо… Срещна съдбата си…
Озърна се. Разчорлената лейди Ле Гион още зяпаше леглото.
— Има ли друг изход оттук?
— Има асансьор в отсрещния край на коридора, Сюзън, но… какво сполетя?…
— Не „Сюзън“, а „госпожица Сюзън“ — остро я поправи момичето. — Само приятелите ми ме наричат Сюзън, а ти не си между тях. Изобщо не ти се доверявам.
— И аз не се доверявам на себе си — смирено сподели лейди Ле Гион. — Има ли поне някаква полза от това?
— Ще ми покажеш ли къде е асансьорът?
Оказа се, че е кутия с размерите на голяма стая, увиснала на плетеница от въжета и макари, закрепени на свой ред за тавана. Личеше, че е монтирана наскоро, за да бъдат местени по-внушителните художествените творби. Плъзгащата се врата заемаше цяла стена от кутията.
— Има макари и в мазето, с които се издига — обясни нейна светлост. — А спускането се забавя за по-безопасно чрез механизъм, който използва тежестта на асансьора, за да изпомпва вода в цистерни на покрива. При нужда водата пък може да бъде източвана обратно в кухата противотежест, подпомагаща…
— Благодаря, благодаря — припряно я прекъсна Сюзън. — Но за да се спусне, всъщност най-голяма нужда има от време. — Добави полугласно: — Ще помогнеш ли?
Сияйните сини ивички закръжиха около нея като кученца, напиращи да си поиграят, после се устремиха към асансьора.
— Аз обаче смятам — добави Сюзън, — че Време вече е на наша страна.
Госпожица Мандаринова непрекъснато се изумяваше от бързината, с която тялото се учеше.
Досега Ревизорите трупаха знания, като брояха. Рано или късно всичко се свеждаше до числа. Знаеш ли числата, знаеш всичко. Често „късно“ означаваше „много по-късно“. Това не притесняваше Ревизорите, защото за тях времето не беше нищо повече от поредното число. Но мозъкът, тези килограм-два подгизнала тъкан, броеше числата с такава скорост, че те преставаха да бъдат числа. Тя се смайваше от лекотата, с която насочваше ръката си да хване топка във въздуха. Дори не осъзнаваше как изчисляваше бъдещите взаимни положения на топката и пръстите.
Оказваше се, че сетивата работеха и й представяха заключенията си, преди самата тя да е имала време да помисли.
В момента полагаше големи усилия да обясни на останалите Ревизори, че не е немислимо да не храниш слона, когато слон липсва. Госпожица Мандаринова беше от онези, които се учеха по-пъргаво. Вече бе определила немалко предмети, случки и положения като „страшна тъпотия“. И не се съмняваше, че може да ги пренебрегне без лоши последствия.
Някои обаче се затрудняваха. Още им се караше, но млъкна, щом чу трополенето на асансьора.
— Имаме ли някого от нашите горе? — попита веднага.
Ревизорите около нея завъртяха глави. „НЕ ОБРЪЩАЙТЕ ВНИМАНИЕ НА ТАЗИ ТАБЕЛА“ ги бе смутило силно.
— Някой слиза! — троснато напомни госпожица Мандаринова. — Не му е мястото тук! Трябва да му попречим!
— Нека да обсъдим… — подхвана един Ревизор.
— Прави каквото ти казвам, органичен орган такъв!
— Всичко опира до личностите — сподели лейди Ле Гион, когато Сюзън отвори вратата и излезе на покрива.
— Нима? — промърмори Сюзън, взирайки се в безмълвния град. — Защо ли си мислех, че тъкмо личностите не са ви присъщи…
— Вече ги имат — застана до нея лейди Ле Гион. — А личностите се осъзнават, когато се сблъскат с други личности.