Ненадейно, въпреки всичко Сюзън за миг се поддаде на съчувствието към тази твар.
— Ох, добре, де. Безмер, не е нужно да влизаш.
— Ще издържа.
— Но нали шоколадът е неустоимо изкушение? — напомни Сюзън и на себе си.
— Така е.
Зяпнаха рафтовете зад тезгяха.
— Безмер, значи… — мърмореше си Сюзън, за да се разсее. — А фамилията — Ле Гион. Безмерен легион… Ама че…
— В началото смятахме, че името трябва да изтъква кой какъв е — обясни нейна светлост. — А и позоваването на нашата численост ни се струваше по-безопасно. Съжалявам, че звучи толкова нелепо.
— Е, това са типовите им стоки — пренебрежително махна с ръка Сюзън към рафтовете. — Да проверим отзад… Ти добре ли си?
— Всичко е наред, всичко е наред… — мънкаше си лейди Ле Гион, но се олюляваше.
— Да не вземеш сега да ми се проснеш в несвяст?
— Ние… аз… познавам силата на волята. Тялото копнее за шоколад, но не и съзнанието. Поне мога да си го повтарям. Непременно е вярно! Съзнанието може да се пребори с тялото! Иначе за какво служи?
— Неведнъж съм се питала — процеди Сюзън и отвори следващата врата. — Аха! Ето я пещерата на магьосника…
— Магия?! Нима тук прибягват до магия?
— Почти същото е.
Щом видя масите, лейди Ле Гион се облегна в рамката на вратата, за да не падне.
— Ох… Уф… Откривам… мляко, захар, масло, сметана, ванилия, лешници, бадеми, орехи, стафиди, портокалови кори, всевъзможни ликьори, цитрусов пектин, ягоди, боровинки, есенция от теменужки, вишни, ананаси, фъстъци, портокали, лимони, кафе, какао…
— Значи няма от какво да се плашиш, нали? — успокои я Сюзън, преценявайки какво тук може да се превърне в оръжие. — В края на краищата какаото е на доста горчиви зърна.
— Да, обаче… — лейди Ле Гион стисна юмруци, затвори очи и се озъби — … събереш ли всички тези неща и вече са…
— Стегни се, де, стегни се…
— Волята побеждава чувствата, волята побеждава чувствата… — монотонно фъфлеше нейна светлост.
— Добре, добре, по-бързичко премини към борбата с шоколада, бива ли?
— Но това е най-трудната част!
Сюзън обаче откри, докато обикаляше казаните и сандъците, че в такъв вид шоколадът не е чак толкова изкусителен. Подобна разлика имаше и между купчинките боя и цялата картина. Взе огромен шприц и погледът й се спря на казанче с какаов ликьор.
Очите й шареха към неизброимите отрупани табли. Имаше и голяма работна маса с наредени шоколадови яйца.
С ъгълчето на окото долови някакво движение. Една от скованите като статуи работнички, наведена над таблата с бонбони, помръдваше едва забележимо.
В стаята проникваше време. Бледосиньо сияние озаряваше въздуха.
Тя се обърна. До нея се рееше фигура със смътни човешки очертания. Не се виждаше лице и беше прозрачна като мъгла, но произнесе в главата й: „Вече съм по-силен. Ти си моята котва, връзката ми с този свят. Можеш ли да познаеш колко е трудно той да бъде открит сред всички останали? Отведи ме при часовника…“
Сюзън тикна шприца за украса в ръцете на стенещата Безмер.
— Дръж това. И си измисли нещо като… торба. Искам да вземеш колкото се може повече шоколадови яйца. И от бонбоните с мек пълнеж. И с ликьор. Разбра ли ме? Ще се справиш!
Ох, богове, какво друго да стори… Горкото създание имаше нужда от насърчение.
— Моля те, Безмер. Ама че тъпо име! Ти не си множество, а една-единствена. Нали? Просто бъди… самата себе си. Единна… това име ти подхожда.
Новопокръстената Единна вдигна глава, изпоцапана с потекъл грим.
— Да, вярно, хубаво име…
Сюзън награби от стоката колкото успя. Чуваше шумолене зад гърба си. Щом се огледа, видя Единна в стойка мирно, натикала шоколадовите изкушения от цяла работна маса…
… в дълга вишневочервена торба.
— Охо, чудесно! Умно е да извлечеш полза от онова, което ти е под ръка — неубедително промърмори Сюзън. У нея се обади и учителката: — Дано си взела достатъчно за всички.
— Ти си първият — заяви Лу Цзе. — Общо взето, ти си основал бизнеса. Бил си новатор.
— Много време мина оттогава — възрази Рони. — И всичко се промени.
— Не е същото, прав си — потвърди Лу Цзе.
— Да вземем за пример Смърт — продължи Рони Соах. — Вълнува зрителите, признавам, но кой не изглежда добре в черно? И все пак… Смърт… Какво е смъртта?
— Просто един безкраен сън — подсказа Лу Цзе.
— Безкраен сън — повтори Рони Соах. — А пък останалите… Война ли? Ако войните са страшни, защо хората воюват толкова упорито?
— На практика им е хоби да воюват — отбеляза Лу Цзе и се зае да си свие папироска.