— На практика е хоби, да — кимна Рони Соах. — А Глад и Мор… хъ…
— Няма защо да ги обсъждаме — съгласи се Лу Цзе.
— Именно. Да, признавам. Глад е страшен, то се знае…
— … в някоя селска община, но времената са други — довърши Лу Цзе и пъхна папироската в устата си.
— Така си е. Времената са други. Я ми кажи — бои ли се типичният гражданин от глада?
— Ами, той си мисли, че храната се отглежда в магазините.
Лу Цзе вече се забавляваше. Осем столетия бе трупал опит в подтикването на висшестоящите монаси към желаните от него възгледи, а повечето от тях бяха проницателни хора. Реши да попритисне жертвата.
— Е, не може да се отрече обаче, че градските жители се боят от пожари. И това е нещо ново. Пука ли му на примитивния селянин? Напротив, смята огъня за полезен. Като няма гори, вълците са надалеч. И да изгори колибата му, греди и слама има колкото щеш. Но засели ли се на улица, претъпкана с дървени къщи, където всеки си готви у дома…
Рони го зяпаше сърдито.
— Огън, а? Огън! Някакъв си полубог! Едно нищожество се сетило да отмъкне пламъче от боговете и хоп! — безсмъртие. Това ли му е квалификацията, къде му е опитът? — От пръстите на Рони изскочи искра и запали папироската на Лу Цзе. — И като се заприказвахме за боговете…
— Всички до един са млади и зелени — веднага го успокои метачът.
— Прав си! Хората започнаха да им се кланят, защото се бояха от мен. Това известно ли ти е?
— Нямах представа — невинно отвърна Лу Цзе.
Но изведнъж раменете на Рони се превиха.
— Беше отдавна, разбира се. Сега е неузнаваемо. И аз не съм какъвто бях.
— Е, няма как да е иначе — утеши го Лу Цзе. — Но всичко зависи от гледната точка, нали? Да речем, че някой човек… тоест…
— Антропоморфна персонификация — помогна му Рони Соах. — Но аз открай време предпочитам понятието „аватар“.
Веждите на метача се събраха.
— Много ли обичаш да хвъркаш из въздуха?
— Бъркаш думата с „авиатор“.
— Извинявай. Нека да е аватар. Благодаря. Да речем, че преди хиляди години е изпреварил времето си, но ако реши да се огледа внимателно, току-виж, открие, че светът отново му е в кърпа вързан… — Лу Цзе помълча стратегически, преди да продължи: — Моят игумен твърди, че ти си изключително важен, за да разберем какво се случва във Вселената.
— Е… да, но само той — оплака се Рони Соах.
— Формално погледнато — да, само той. Затова пък е игумен. И главата му пращи от мозък. В нея се въртят такива огромни мисли, че ги избистря чак в следващото си прераждане! Ако ще цели тълпи селяни да се плашат от глада, такива като теб трябва да се стремят не към количеството, а към качеството. Замисли се за градовете. Някога бяха купчини тухли от сурова глина с имена като Ур, Ух или Ъг. Но напоследък милиони хора се скупчиха в градовете. И животът в тях е сложен до сълзи. Я познай от какво се страхуват, ама истински. А страхът… Той е равен на вяра. Какво ще кажеш?
Мълчанието се проточи.
— Не споря, обаче… — започна Рони.
— Само че няма да живеят в градовете още дълго, защото сивите човечета ще надробят всичко на парченца, за да видят как работи. И накрая не би останал кой да вярва.
— Моите клиенти разчитат на мен… — смотолеви Рони Соах.
— Какви клиенти?! Сега ми говори Соах. Това не е гласът на Хаос.
— Ха! — кисело промърмори Хаос. — Още не си ми обяснил как се досети.
„Досетих се, защото имам повече от три мозъчни клетки, а ти си суетен, щом името ти е написано на каруцата, макар и наопаки. Тъмната витрина пък е истинско огледало и буквите се разпознават лесно…“
Но Лу Цзе знаеше, че така няма да постигне нищо.
— Набиваш се на очи. Не можеш да скриеш същността си. Все едно да покриеш слон със зебло. Дори да не виждаш слона, познава се какво има под зеблото.
Хаос сведе поглед окаяно.
— Де да знам. Толкова време мина…
— Брей! Нали каза, че някога си бил Номер едно? — премина към друг подход Лу Цзе. — Жалко! Е, не е твоя вината, че си позагубил уменията си през вековете, случва се…
— Загубил съм уменията си?! — наежи се Хаос и размаха пръст пред носа му. — Поне теб мога да стрия на прах, червейче!
— С какво, бе? — сопна му се метачът. — Със смъртоносно кисело мляко ли?
Смъкна се от каруцата.
И Хаос скочи след него.
— Накъде си тръгнал, след като дръзна да ми говориш така?!
Лу Цзе огледа табелите.
— Ами явно към Широката улица. Защо, това засяга ли те?
Хаос изрева. Съдра от себе си ивичестата престилка и бялата шапка. И май се уголеми. От него блъвна мрак като гъст пушек.
Лу Цзе скръсти ръце на гърдите си ухилен.