— Не забравяй Първо правило.
— Правило ли? Правила!… Аз съм Хаос!
— Който е бил в самото начало ли? — уточни метачът.
— Да!
— Създателят и разрушителят ли?
— Адски си прав!
— Привидно безкрайно сложно, привидно лишено от структура натрупване на събития, за което въпреки всичко има ясно причинно-следствено обяснение, и то ни дава ключа към разбирането на многоизмерната Вселена ли?
— По-добре не се съмнявай, че ще те… Какво?!
— Не изоставай от епохата, господине, не изоставай! — развика му се Лу Цзе и заподскача от крак на крак. — Ти си онова, за което те смятат хората! Променили са те! Дано те бива в смятането!
— Не можеш да ми заповядваш какъв да бъда! Аз съм Хаос!
— Я гледай… Не мога, а? Ама голямото ти завръщане на сцената няма да се състои, защото Ревизорите поеха всичко в ръцете си! Правилата, господине! Това е разковничето! Те са студените мъртви правила!
Сребристи мълнии изскачаха от ходещия облак, в който се превърна доскорошният Рони. Внезапно облакът, каруцата и конят изчезнаха.
— Е, можеше да стане и по-зле — обобщи Лу Цзе. — Хич не е схватлив. Нищо чудно да е малко старомоден.
Обърна се и срещна погледите на десетки Ревизори. Въздъхна и им се ухили простодушно. Множко му дойде за един-единствен ден.
— Е, поне вие сте чували за Първо правило, нали?
Явно успя да ги смути. Някой от тях се обади:
— Знаем милиони правила, човече.
— Милиарди. Трилиони — вдигна залога друг.
— Да, но мен не можете да нападнете заради Първо правило.
Най-близките Ревизори събраха глави.
— Сигурно се отнася за гравитацията.
— Не, за квантовите ефекти. Очевидно е.
— Не е логично да има Първо правило. Как да го избереш сред всички?
— Но ако няма Първо правило, възможно ли е изобщо да има други? Щом липсва Първо правило, къде тогава е Второ правило?
— Правилата са милиони! И е задължително да бъдат номерирани!
„Прекрасно!… Само ще почакам, докато им се разтопят мозъците.“
Но един Ревизор излезе отпред. Гледаше по-диво от останалите и имаше по-мърляв вид. И носеше брадва.
— Не е нужно да обсъждаме това! Трябва да си напомняме: „Ние не обсъждаме безсмислици!“
— Но какво гласи Първо… — намеси се друг Ревизор.
— Ще се обръщаш към мен с „господин Бял“!
— Господин Бял, какво гласи Първо правило?
— Много се радвам, че ми зададе този въпрос! — изквича господин Бял и замахна с брадвата.
Тялото на другия Ревизор се разпадна на рояк пъстри петънца, които набързо се стопиха.
— Още въпроси? — отново вдигна брадвата си господин Бял.
Лу Цзе се отдалечи заднешком на няколко крачки от него. Гордееше се с отработеното до съвършенство умение да се измъква с приказки, но резултатът изцяло зависеше от участието на второ донякъде здравомислещо създание в разговора.
Господин Бял впери поглед в метача.
— А ти защо не си знаеш мястото, органична твар?
Но Лу Цзе дочуваше други, прошепнати думи. Стигаха до него иззад близката стена.
— Никой не дава и пукнат грош за рекламните надписи?
— Точността е важна, Сюзън. Има указания на вътрешната страна на капака. Погледни.
— Нима мислиш, че тези думи ще уплашат някого?
— Моля те! Всичко трябва да се прави по подобаващия начин.
— Я ми дай кутията!
Господин Бял настъпваше към Лу Цзе, готов за удар с брадвата.
— Забранено е…
— На ви сега… ама че глупост… „превъзходен карамел с възхитително богат боровинков крем, обвити в загадъчно тъмен шоколад“… на ви, сиви копелета!
На улицата се посипа дъжд от дребни предмети. Някои от тях се разпукаха.
Лу Цзе чу чегъртането… или по-точно тишината поради секналото чегъртане, с което вече бе свикнал.
— О, не, разхлаби ми се пруж…
Макар че след Рони Соах се стелеше дим, той нахълта в млекарната с привичния си вид, обаче изглеждаше, като че току-що е направил доставка в подпалена къща.
— Този пък за какъв се мисли? — мърмореше си и впи пръсти в ръба на сияеща ламаринена поставка с такава сила, че огъна метала. — Да, бе — изритват те най-нахално, ама после искат да се върнеш на сцената…
Под пръстите му металът се нажежи до бяло и потече.
— Имам клиенти. Имам клиенти! Хората разчитат на мен. Може да не е чак толкова славно занимание, но хората винаги имат нужда от мляко…
Плесна се с длан по челото. Капките метал докоснаха кожата му и се изпариха.
Мъчеше го зверско главоболие.
Помнеше времето, когато беше единствен… но трудно го извикваше от паметта си, защото… там нямаше нищо — нито цветове, нито звуци, нито налягане, нито време, нито светлина, нито живот…