Само Хаос.
И изплува мисълта: „Искам ли да се възцари съвършеният ред на спрените промени?“
Още мисли се промъкваха като сребристи змиорки. Все пак беше Конник, и то откакто хората в колибите си от мазани с кал пръти стигнаха до мъглявата представа за Нещо, съществувало преди всичко друго. Онези хора в градовете с глинени стени и в палатките от кожа по инстинкт се досещаха, че светът се носи опасно в недостъпна за умовете им и безразлична Вселена, а животът е на косъм от космическия студ и бездънната нощ. Те се страхуваха от стария Хаос. Но сега…
Отвори очи и се взря в своите потъмнели димящи ръце.
И попита целия свят:
— Кой съм аз сега?
Лу Цзе чу как гласът му се върна от нищото:
— … ината!
— Не, пак си навит — успокои го младата жена, която стоеше пред него.
Оглеждаше го с любопитство. И Лу Цзе за пръв път през своите осемстотин години заподозря, че са го сварили да прави грешка.
— Значи ти си Лу Цзе — увери се момичето. — Аз съм Сюзън Сто Хелит. Няма време за обяснения. Не беше на себе си… замалко. Трябва да отведем Лобсанг при стъкления часовник. Ти способен ли си? Момчето май мислеше, че понякога хитруваш.
— Само понякога ли? Изненадан съм. — Лу Цзе се огледа. — Какво е ставало тук?
По улицата се виждаха само замръзналите минувачи. Калдъръмът обаче беше осеян със станиол и пъстри хартийки, а по стената зад него имаше дълга плиснала се ивица от шоколадова глазура.
— Някои ни се изплъзнаха — осведоми го Сюзън. — Биеха се предимно помежду си. Ти би ли се опитал да разкъсаш някого заради бонбон с пълнеж от крем-кафе?
Лу Цзе се вторачи в очите й. За осем века се научаваш да разгадаваш хората. А Сюзън беше история, която се проточваше далеч назад във времето. Тя вероятно знаеше дори Първо правило, но то изобщо не я притесняваше. Просто беше задължително да проявява уважение към нея. Не бива обаче човек като Сюзън винаги да има последната дума в разговора.
— За обикновените ли говорите или за онези със зрънце кафе отгоре?
— За онези без зрънце, струва ми се — отвърна тя, без да се смути от погледа му.
— Ммм… Н-не-е… Не ми се вярва, че бих разкъсал човек заради тях.
— Но те се учат — намеси се женски глас зад гърба му. — Някои се помъчиха да издържат. Ние умеем да се учим. Нали и хората точно така са станали хора?
Говорещата приличаше на светска дама, прекарала извънредно неприятен ден във вътрешността на вършачка.
— Може ли да си изясним нещо? — взираше се той ту в едната, ту в другата. — Значи се сражавате срещу сивите човечета с шоколад?
— Да. — Сюзън надникна зад ъгъла. — Съсипва ги взривът от усещания. Губят контрол над морфичното си поле. Ти точно ли хвърляш? Добре, Единна, дай му шоколадови яйца колкото може да носи. Номерът е да падат силно, за да има много парчета…
— А къде е Лобсанг? — прекъсна я метачът.
— Той ли? Допустимо е да се каже, че е с нас… духом. — Във въздуха се появиха сини искрици. — Преживява някои проблеми на растежа, струва ми се — добави тя.
Вековният опит отново се притече на помощ на Лу Цзе.
— От самото начало ми се стори, че е време да намери себе си…
— Вярно е — потвърди Сюзън. — Но малко се стресна, когато се намери. Да вървим.
Смърт оглеждаше света отгоре. Безвремието бе стигнало до Ръба и се разпростираше във Вселената със скоростта на светлината. Светът на Диска заприлича на скулптура, застинала в кристал.
Слънцето спря в една точка от орбитата си и стана мъждиво червено.
Смърт въздъхна и подкара Бинки. Конят пристъпи в посока, която не бе отбелязана на нито една карта.
И в небето загъмжаха сиви силуети. Редиците на Ревизорите сякаш се люшнаха, когато жребецът на Бледия ездач потегли в тръс към тях.
Един се понесе към Смърт, спря във въздуха на две-три крачки от него и изрече: „Не трябва ли вече да се явиш?“
— ОТ ИМЕТО НА ВСИЧКИ ЛИ ГОВОРИШ?
„Знаеш какъв е редът. При нас един винаги говори от името на всички.“
— НО ТОВА, КОЕТО ВЪРШИТЕ, НЕ Е РЕДНО.
„Не е твоя работа.“
— ВСИЧКИ НОСИМ ОТГОВОРНОСТ.
„Вселената ще се съхрани вечно. Всичко ще бъде запазено, подредено, разбрано, описано, архивирано… и неизменно. Съвършен свят. Завършен.“
— НЕ.
„Бездруго един ден ще настъпи краят му.“
— СЕГА Е ПРЕКАЛЕНО РАНО ЗА ТОВА. ИМА НЕДОВЪРШЕНИ ДЕЛА.
„И кои са те?“
— ВСИЧКИ.
Блесна светлина и се появи фигура — цялата в бяло и с книга в ръка.
Погледна първо Смърт, после безкрайните редици на Ревизорите и смънка: