Рони Соах намести шапката на главата си. А, да, бе… как забрави да свърши и тази работа…
Млякото винаги беше вкусно и свежо. Всеки го хвалеше. Разбира се, за него не беше никакъв проблем да отиде навсякъде в седем сутринта. Щом дори Дядо Прас успяваше да се пъхне във всеки комин по света за една нощ, да доставиш млякото в града за една секунда не е кой знае какво постижение.
А с охлаждането му провървя поначало.
Господин Соах влезе в хладилната зала и дъхът му тутакси се превърна в премръзнала мъглица. По средата имаше разпалена печка. Той винаги купуваше най-качествени въглища от джуджетата, затова металните плочи червенееха. Би трябвало да е горещо като във фурна, но само се чуваше тихото съскане от борбата на напиращия мраз с огъня. Печката бумтеше и затова залата беше обикновен хладилник. Но ако я нямаше печката…
Рони отвори вратичката на обсипан със скреж шкаф и разби с юмрук натрупания лед, за да бръкне по-навътре.
Извади меч, по който с прашене пробягваха сини пламъчета.
Беше същински шедьовър. Притежаваше имагинерна скорост и негативна енергия, затова пък беше съвсем позитивно студен. Толкова студен, че излизаше в гръб на топлината и отмъкваше нещичко от нея. Изгарящ студ. Не бе имало нищо толкова студено, откакто възникна Вселената. Хаос дори беше склонен да твърди, че оттогава всичко е само хладко.
— Е, върнах се…
Петият конник потегли, съпровождан от слаба миризма на сирене.
Единна се обърна към другите двама и синьото сияние, което не се отделяше от групичката. Криеха се зад сергия с плодове.
— Предлагам ви нещо. Ние… тоест Ревизорите не се справят добре с изненадите. Винаги са склонни да се съвещават. И се подразбира, че първо трябва да има план, а чак след това да направят нещо.
— И какво от това? — обади се Сюзън.
— Предлагам да се държим безумно. Ти и… младежът тичайте право към магазина, а аз ще отвлека вниманието на Ревизорите. Смятам, че този старец трябва да ми помогне, защото бездруго скоро ще умре.
Мълчание.
— Правдива, но ненужна забележка — накрая промърмори Лу Цзе.
— Пак ли не спазих добрия тон…
— Можеше и да е по-добър. А нима в писанията не е речено „Всеки си отива, като му дойде времето“? — поучително изрече метачът — И още е речено „Винаги обличай чисто бельо, защото не знаеш кога някоя каруца ще те прегази на улицата“.
— Чистото бельо помага ли срещу прегазване?! — смая се Единна.
— Това е една от великите загадки на Пътя — призна Лу Цзе и кимна многозначително.
— Слушай — намеси се Сюзън, — не можем да допуснем да умреш просто така, за да стигнем ние до…
„Можем“ — прекъсна я Лобсанг.
— Защо?! — втресе се тя.
„Защото видях всичко.“
— Няма ли да споделиш с нас какво си видял? — изрече тя с присмеха, който досега пазеше за класната стая. — Изгаряме от нетърпение да чуем края на историята!
„Не разбираш правилно смисъла на думата «всичко».“
— Вие двамата — нареди Лу Цзе — се преместете зад онази каруца и си плюйте на петите, щом видите сигнала. Тръгвайте веднага!
— Какъв сигнал?
„Когато го видим, ще го познаем“ — обеща Лобсанг.
Лу Цзе изчака да се отдалечат. После нарами метлата си и излезе по средата на улицата, пълна със сиви фигури.
— Извинете, позволявате ли да привлека вниманието ви замалко?
— Но какви ги върши той?! — съскаше Сюзън, клекнала зад каруцата.
„Всички се събират около него — изтъкна Лобсанг. — И някои носят оръжия.“
— Значи те дават заповедите.
„Сигурна ли си?“
— Да. Поучиха се от хората. Ревизорите не са свикнали да се подчиняват на заповеди. Имат нужда от по-убедителни доводи.
„Той им говори за Първо правило, значи е намислил нещо. И според мен ще успее. Ето!“
— Какво направи той? Какво направи?
„Да вървим! С него всичко ще е наред!“
Сюзън хукна.
— Радвам се!
„Да, току-що му отсякоха главата…“
Страх, гняв, завист… Чувствата ти дават живот, а той е само кратък период преди смъртта. Сивите силуети бягаха от мечовете.
Но бяха милиарди. И имаха свои похвати в сражението — подмолни и лукави.
— Това е глупост! — кресна Мор. — Тях дори грип не ги лови!
— Нямат души да ги прокълнеш, нито задници да ги сриташ! — оплака се Война.
— Изпитват нещо като копнеж — призна Глад. — Но не знам как да се вкопча в него!
Спряха конете. Сивата стена постоя в далечината и пак се събра около тях.
— ТЕ СЕ СЪПРОТИВЯВАТ — изрече Смърт. — НЕ УСЕЩАТЕ ЛИ?
— Не. Само че ми писна от тази тъпотия — сопна се Война.
— Нима твърдиш, че въздействат върху умовете ни? — попита Мор. — Ние сме Конниците! Какво могат да ни сторят?