— ПРИДОБИХМЕ ПРЕКАЛЕНО МНОГО ЧОВЕШКИ ЧЕРТИ.
— Ние?! Човешки?! Я не ме разсми…
— ПОГЛЕДНИ МЕЧА В РЪКАТА СИ — посъветва го Смърт. — НИЩО ЛИ НЕ ТИ ПРАВИ ВПЕЧАТЛЕНИЕ?
— Меч като меч. Какво му има?
— ВИЖ ДОБРЕ РЪКАТА СИ. ЧЕТИРИ ПРЪСТА И ПАЛЕЦ. ЧОВЕШКА РЪКА. ХОРАТА ТИ ДАДОХА ТОЗИ ОБЛИК. ЕТО КАК ПРОНИКВАТ В НАС. ЧУЙТЕ МЕ! НИМА НЕ СЕ ЧУВСТВАТЕ НИЩОЖНИ ДРЕБОСЪЦИ В ОГРОМНАТА ВСЕЛЕНА? ТОВА ВИ НАШЕПВАТ.
Другите трима Конници изглеждаха объркани.
— От тях ли го прихващаме? — смънка Война.
— ДА. ТОВА Е ОМРАЗАТА НА МАТЕРИЯТА КЪМ ЖИВОТА. ТЕ СА НОСИТЕЛИТЕ НА ТАЗИ ОМРАЗА.
— Е, какво да правим? — заяде се Мор. — Те са прекалено много!
— ТВОЯ МИСЪЛ ЛИ Е ИЛИ ТЯХНА? — озъби му се Смърт.
— Пак напират към нас — посочи Война.
— ЗНАЧИ ЩЕ НАПРАВИМ КАКВОТО МОЖЕМ.
— С четири меча срещу цяла армия? Никой не е успявал!
— НО ДОПРЕДИ МАЛКО СМЯТАШЕ, ЧЕ ЩЕ УСПЕЕМ. СЕГА КОЙ ГОВОРИ ВМЕСТО ТЕБ? ХОРАТА ОТКРАЙ ВРЕМЕ; СЕ БОРЯТ С НАС И НЕ СЕ ПРЕДАВАТ.
— Е, да — призна Мор. — Но поне могат да се надяват на чудотворно изцеление.
— Или на внезапно примирие — допълни Война.
— Или… — Глад се подвоуми и добави: — Или на дъжд от риби. Наистина се случи веднъж! — натърти предизвикателно.
— ЗА ДА СЕ ОБЪРНЕ КЪСМЕТЪТ ТИ В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ, ТРЯБВА ДА СЕ БОРИШ ЧАК ДО ТОЗИ ПОСЛЕДЕН МОМЕНТ. ЩЕ НАПРАВИМ КАКВОТО МОЖЕМ.
— А ако не ни провърви?
Смърт хвана юздата на Бинки. Ревизорите идваха. Вече виждаше отделните, напълно еднакви фигури. Заличиш една и я заместват десет…
— ЗНАЧИ ЩЕ СМЕ НАПРАВИЛИ КАКВОТО СМЕ МОЖЕЛИ ДО МОМЕНТА, КОГАТО НЕ СА НИ СТИГНАЛИ СИЛИТЕ.
На своя облак Ангелът в бяло се бореше с Желязната книга.
— За какво си приказват? — попита го госпожа Война.
— Не знам, не ги чувам! А тези страници са залепнали!…
Той смъкна нимба от главата си и го прокара по ръба на листовете. Хвърчаха искри, разнесе се шум като от чегъртане на котешки нокти по черна дъска.
Листовете се разделиха с дрънчене.
— Така, да видим… — Ангелът се зачете в позабравения текст. — Това го направих… и това… ох… — Обърна бледото си лице към госпожа Война. — Олеле, сега загазихме…
От света под тях сякаш литна комета, уголемяваше се видимо, докато ангелът се жалваше. Гореше в небето от нея падаха ослепителни парченца и скоро започна да се различава пламтяща колесница.
Пламъците бяха сини. Изгарящият студ на Хаос.
Лицето на изправената в колесницата фигура беше изцяло закрит от шлем, през чиито дупки надничаха очите на странно създание. Пламтящият кон, който дори не се бе изпотил, забави ход и спря. Другите жребци се отместиха, без да се допитат до господарите си.
— О, не! — отегчено махна с ръка Глад. — Пак ли той? Нали ви казах какво ще стане, ако се върне? Помните ли как изхвърли онзи бард през прозореца на хотела в Зок?…
— МЛЪКНИ — скастри го Смърт. — ЗДРАВЕЙ, РОНИ. РАДВАМ СЕ ДА ТЕ ВИДЯ. ПИТАХ СЕ ДАЛИ ЩЕ ДОЙДЕШ.
Ръка, около която се кълбяха ледени изпарения, свали шлема от главата.
— Здравейте, момчета — любезно поздрави Хаос.
— Ъ-ъ… отдавна не сме се виждали — промърмори Мор.
Война се прокашля.
— Както чувам, добре ти е потръгнало.
— Така е — сдържано потвърди Рони. — Бизнесът с мляко и млечни продукти има голямо бъдеще.
Смърт се озърна към Ревизорите. Не напредваха, но дебнеха наблизо.
— Е, светът винаги ще се нуждае от сирене — изтърси Война, защото не знаеше какво да каже. — Ха-ха…
— Като гледам, имате си малко неприятности — вметна Рони.
— Ще се оправим и са… — подхвана Глад.
— НЯМА ДА СЕ ОПРАВИМ САМИ — прекъсна го Смърт. — ВИЖДАШ ПОЛОЖЕНИЕТО, РОНИ. ЩЕ СЕ ВКЛЮЧИШ ЛИ ЗА ТАЗИ МАЛКА ЗАБИВКА НА БАНДАТА?
— Ей, не сме говорили за… — пак се намеси Глад, но млъкна, щом забеляза вторачения поглед на Война.
Рони Соах отново сложи шлема на главата си и Хаос изтегли меча от ножницата. Оръжието блещукаше и подобно на стъкления часовник приличаше на нещо твърде сложно, нахлуло отвън в света.
— Един старец ми разправяше, че цял живот можеш да научиш нещо ново. Аз живях и научих, че острието на меча е безкрайно дълго. Научих се и да правя страхотно кисело мляко, макар че днес няма да прилагам това умение. Е, момчета, ще им видим ли сметката?
Далеч долу на улицата неколцина Ревизори пристъпиха напред.
— Все пак какво гласи Първо правило? — попита един от тях.
— Няма значение. Аз съм Първо правило! — Ревизорът с голямата брадва в ръце им махна да се отдръпнат. — Подчинението е необходимост!
Те се колебаеха, впили погледи в острието. През всичките милиарди години не знаеха що е болка. Но онези, които вече я опознаха, нямаха никакво желание усещането да се повтори.